— Дали да прескоча набързо до магазините, за да си купя нова рокля?
А той остана крайно изненадан!
— Че защо? — вика. — За какво ти е рокля?
— Е, как, нали ще ни дойдат гости? С какво ще ги посрещна? Нали не може с дънки?
— Ама ти смяташе, че ще стоиш при гостите ли?
Аз не мога и не мога да повярвам, като глупачка настоявам на своето, макар че друга отдавна би разбрала за какво става дума.
— Но нали съм ти съпруга, а това е моят дом, аз съм домакинята.
— Не си измисляй — пресече ме Ландау. — Ще сервираш и после можеш да се чувстваш свободна. Ще отидеш да се занимаваш със сина си. Как ще те представя като моя съпруга? Та ти си неграмотна, необразована, няма да разбереш и две думи от разговора ни. Ще ме е срам от теб. Не искам да се позоря пред колегите и началниците.
Сякаш ми удари плесник. Всичко ми стана пределно ясно. Жал ми беше да се разделям с приказката, прекалено прекрасно бе започнало всичко и сякаш това щастие нямаше да има край, обаче ето на… Реших временно да потъпча гордостта си и още да се поборя за семейния си живот. Може пък, мислех си, нещо да се промени, той да се пречупи.
След още няколко месеца мърморене и скандали се разделихме. Ландау ми даде онзи двустаен апартамент, в който самият той не бе искал да живее. Честно да си призная, надявах се на неговото благородство и си мислех, че ще ме остави в разкошния бабин апартамент, а той ще се премести в двустайния — все пак той е сам, а аз — с детето, но надеждите ми се оказаха напразни. Е, както и да е, аз ли трябва да се оплаквам…
Втората му съпруга, доколкото знам, си е изпатила много по-зле.
Глава 8.
Стасов
Интересно, дълго ли ще трае у нас тая мода — пълна къща с гости? Днес заварих у дома все същите хора: очарователната Иришка с тесни съблазнителни панталонки играеше ролята на домакиня, Мишаня Доценко, издокаран с някакъв невероятно модерен джемпър, сипеше остроумия, само дето вместо съседа Котофеич, на масата се бе настанил Серьожка Зарубин, оперативен работник от Централния окръг. Познавах го едва-едва, преди това го бях виждал само веднъж, но Аска много хвалеше хлапака — през лятото разнищвали някакъв случай заедно. Диспозицията на войските беше прозрачна като стъкло: Доценко вече бе подвластен на качествата на Ирочка и беше измислил някакъв информационен повод, за да дойде на гости, а Зарубин бе домъкнал, за да потвърди невинността на намеренията си — и тъкмо тук се криеше голямата грешка на Мишенка. Защото, доколкото знам, Серьожа беше ерген, и то далеч не закоравял, тоест напълно годен за встъпване в брак. Така че глупавият Мишка със собствените си ръце (или в собствения си джоб?) бе донесъл в дома на избраницата си това буре с барут, на което сега самият той бе принуден да седи. Серьожа има само един недостатък: ръстът му е нищо и никакъв, но в случая с нашата Ируска това не е препятствие — по-ниски от нея могат да бъдат само лилипутите. Задължителният елемент от мизансцена — Гришка — тържествено се е възцарил в ръцете на Зарубин и изучава степента на здравина на конците, с които са пришити копчетата на неговата риза. Детето явно повече се доверява на Серьога и Мишаня трябва да обърне на това по-голямо внимание, ако иска да постигне успех.
За да не нарушаваме традицията, ще зададем обичайния въпрос:
— А къде е жена ми?
— На консултация — отговори Ирочка и ми подари един сияен поглед. Какво пък, прекрасно, добра реакция на здрава млада жена, около която се въртят цели трима ухажори, и то кой от кой по-перспективни, хем всичките неженени. Вярно, единият (имам предвид съседа) има проблем с възрастта, другият — с ръста, третият има взискателна майка, но като цяло ситуацията напълно благоприятства сияйните очи, особено такива ярки и красиви като на нашата Ируска. Това обаче е лирика, а каква е впрочем тая консултация?