Веднага озвучих недоумението си и начаса получих изчерпателно разяснение, от което следваше, че съм не много внимателен съпруг и съвсем лош баща.
— Нали Таня още сутринта ти каза, че вечерта ще отидат с Лиля на консултация при един експерт по котките. Искат да се посъветват с него за породата и разни други тънкости, преди да купите котенце.
О, да бе, Татяна наистина ми говореше за това, само че аз, честно казано, бях забравил. Но за да не призная собствената си глупост, реших да направя умна физиономия.
— Помня това, само че не подозирах, че посещението при коткаря ще бъде наречено с високопарната дума „консултация“.
Веждите на Ирочка излетяха толкова високо, че се скриха под бретона й.
— А как другояче може да се нарече посещение, при което неосведомени хора търсят съвет от специалист? Не мъркай, Владик, сядай да вечеряш.
По всичко личеше, че гостите вече бяха нахранени във физически смисъл и сега се наслаждаваха на десерта под формата на Ирочкините усмивки и кокетно чуруликане. Не, аз нямам нищо против гостите, искрено ги обичам и се радвам на присъствието им вкъщи. И днес им се радвам, още повече че тук е Миша Доценко, когото с Таня сме планирали за съпруг на Ируска и който май няма нищо против тези планове. Приятно ми е, че виждам и Серьожа, защото те с Мишаня са от ярките, макар и малобройни представители на младото поколение, на което предишното поколение (в мое лице, лицето на бившия служител от криминалните служби подполковник Стасов) може с леко сърце да остави трудното дело по издирването на престъпници. Но Серьога може да представлява ненужна конкуренция на нашето с Танюша протеже: той е весел, енергичен и напорист, за разлика от интелигентното мамино синче Миша, който е възпитан до такава степен, че дори към Аска и до днес се обръща на „ви“. Не, не са хубави тези работи, трябва да се сложи ред в тях и да се поставят всички акценти.
— Ами вие всъщност в каква връзка сте се озовали тук? — попитах колкото може по-приветливо, та да не би момчетата, не дай си боже, да помислят, че ги гоня. — Дошли сте при Татяна по работа ли?
— Аха — радостно подзе Мишка, — донесохме й добра новина, а се оказа, че жена ти не си е вкъщи. Та ето, седим и я чакаме.
— Добре, аз ще я замествам — разреших милостиво. — Казвай каква е новината.
Миша ми представи подробно всички факти, като от време на време включваше в разказа си и Зарубин, когато ставаше дума за неща, които Серьожа знаеше по-добре. Излизаше, че могат вече да не се страхуват от откачения Горшков. Това добре, защото е за предпочитане да си нямаш работа с откачени, тях не можеш да ги предвидиш, поведението им зле се поддава на прогнозиране, именно затова е толкова трудно да се опазиш от тях. Новината е за предпочитане и защото отново се появява надежда мишената да не е Таня. А кой тогава? Настя ли? И това не е хубаво… Не се самозалъгвай, Стасов, признай си поне дълбоко в душата си, че се радваш. Нека е който и да е, нека е дори Аска, която дълбоко уважаваш и към която изпитваш искрена приятелска привързаност, само да не е Таня. „Стасов — запитах се в този момент, — да не би да си гад случайно?“
За да не търся отговор на неприятния въпрос, аз активно се включих в разговора, заразпитвах момчетата за разни подробности и всячески започнах да демонстрирам дълбока заинтересованост.
— Ти например, Влад, знаеш ли какво означава кукличка в рибка? — загадъчно ме попита Серьожа.
— Кукличка в рибка ли? Това пък какво е? — учудих се аз.
Зарубин предаде Гришка на мен, излезе в антрето, където беше окачено якето му, и се върна с портфейл, от който извади няколко снимки.
— Полюбувай се, докато съм още жив. Керамична рибка с широко отворена уста, а в устата й е пъхнато пластмасово голишарче, или просто казано — кукличка. Главата му е в гърлото на рибката, а крачетата стърчат навън. Ей тази радост — посочи той с пръст снимката — я намерихме върху първия труп, а ей тази — върху втория.
Внимателно разглеждах снимките и нищо не разбирах. Освен едно: като старши по звание и човек с повече опит, съм длъжен да кажа нещо умно. Но нищо умно не ми хрумваше.
— Рибките са еднакви — изрекох дълбокомислено накрая, — а кукличките са различни.
— И ние го виждаме — въздъхна Доценко. — Ще ни се и да разбираме какво означават.
Ирочка, която до този момент миеше съдовете край мивката, си избърса ръцете с кърпата и приближи до масата.
— Може ли и аз да видя?
Умният Доценко веднага се помести и покани Ируска да седне до него. Не бил чак такъв льохман. Но и нашата Ирка си я бива — възползва се от поканата. И то как се възползва! Само дето не седна в скута на Мишаня. Не бях успял да довърша експертната си оценка на ситуацията, когато Ира спокойно каза: