— Ами че това е Бош.
Няма нищо по-опасно от подценяването на близките. И по принцип не бива да подценяваме хората — това е крайно опасно, да не говорим, че е безнравствено и високомерно да смятаме другите за по-глупави от нас. Но когато изведнъж се изяснява, че човек, с когото живееш рамо до рамо, с когото използваш едни и същи съдове, ядеш сготвената от него храна и го наричаш с умалително-пренебрежително име, та значи този човек знае и умее нещо, за което ти дори не си подозирал, изпадаш в шок. Че какво, на вас не ви ли се случва? А аз го изпитах…
С една дума, за известно време изгубих дар слово. Мишка и Сергей излязоха от ситуацията много по-лесно, защото познаваха Ируска (прости ми, господи, грешен съм — Ирина Павловна Милованова) само от дни и спокойно можеха да подозират у нея огромна образованост. А пък аз, глупакът, я познавам от сто години, а дори не бях се досещал за това. Браво бе, и това ми било оперативен работник. Хем имам и наглостта да се гордея с опита си!
Честно казано, имам твърде слаба представа за Бош, спомням си само, че е някакъв средновековен художник. Едно ме утешаваше: нашите момчета май и толкова не знаеха, затова попитаха в един глас:
— Кой, кой?
Е, слава богу, мога да не се срамувам толкова. Не, граждани, все още си ме бива, все още имам предимства пред младите, макар и дребни, макар и съмнителни, но ги имам.
— Бош — търпеливо повтори Ира. — Йеронимус Бош. Рибата, поглъщаща човек, е един от неговите любими образи. Имам някъде албум, сега ще го потърся. Владик, не дръж детето на ръце, когато използваш ножа, занеси го в кошарката.
Тя отиде в хола да търси книгата, а аз отнесох Гришка в кошарката, без да обръщам внимание на възмутения му рев, след което се възползвах от отсъствието на Иришка от кухнята и откраднах от тигана още една мръвка.
— Някакъв Бош — объркано промърмори Зарубин. — И какво ще означава това?
Но нашето момиче има прекрасен слух, мърморенето на Серьожка не остана скрито за нея, още повече че между кухнята и хола ние нямаме врата, само голям отвор.
— Бош не е „някакъв“, а е много известен — обади се тя високо. — И това означава, че всичко, което доставя на човека удоволствие през земния му живот, ще го измъчва след смъртта му. Например човекът обича солидно да си похапва, поддава се на греха чревоугодие, яде риба, при което предварително я улавя, убива и пече, а когато умре, рибката ще му отмъсти за това безобразие.
— Ама че глупост! — озъби се Серьожа. — И Надка Танцьорката, и Лишея са били хора сиромаси. Лишея пък изобщо е бил бездомен, прекарал е половината си живот в лагер, какво ти чревоугодие при него. Преживявал е с жалки огризки. И Танцьорката никога не е била особено заможна, а дори да е била, когато още е танцувала, е внимавала за всеки грам от теглото си, била е на хляб и вода. От къде на къде нашият Шегаджия прави такива намеци?
Зарубин и тук, край обилно сервираната трапеза, си оставаше оперативен работник, докато Мишаня бързо се ориентира и си спомни, че в момента вече е почти кандидат за женитба.
— Ира, нека ти помогна да потърсим книгата — каза той и стана от масата.
Ние със Серьожка си разменихме разбиращи погледи и си намигнахме.
— Докато умните се наумуват… — изрекох философски. — Трябва да си по-пъргав, ако искаш да постигнеш успех.
— Абе тепърва ще видим — беше загадъчният отговор на Зарубин.
Образцова
Постоянни посетители на котешки изложби бяха посъветвали Татяна и Стасов да се консултират с този млад човек.
— В никакъв случай не разчитайте на това, което ще ви кажат продавачите — казваха посетителите на котешките изложби, с които Татяна бе разговаряла. — Техният интерес е да продадат котенцата, така че няма да ви кажат и половината истина. Трябва да се съветвате със специалист, който не продава котки.
През предишните почивни дни те със съпруга й и Лиля ходиха на изложбата, за да купят малкото пухкаво съкровище, което си бе харесала Лиля, но отложиха покупката именно за да се посъветват със знаещи хора. Естествено въпросът не беше дали да купят коте или не, а каква порода да изберат. Лиля ужасно се разстрои, когато Стасов твърдо й заяви, че купуването на котето, което момиченцето вече смяташе за свое, временно няма да се състои. Татяна подкрепи мъжа си, макар че беше невъзможно да гледа пълните със сълзи очи на Лиля. Наложи се да й обещаят, че ще отидат на консултация през седмицата, така че още следващата събота отново да се върнат тук, на изложбата, и вече със сигурност да си излязат с топлото кълбенце в ръце.