Той сви рамене и виновно се усмихна, сякаш се стесняваше от себе си.
Навън Татяна здраво държеше ръката на Лиля и по това колко трескаво момиченцето стискаше с пръсти дланта й, разбираше, че то е много огорчено.
— Не се разстройвай предварително, златната ми — ласкаво каза Татяна, — може майка ти да разреши да купим кученце.
Лиля завъртя глава и тихичко изхлипа.
— Аз не искам кученце, лельо Таня. Искам котенцето, онова кремавото със сивата муцунка, дето е на изложбата. То е такова… дори не знам как да го кажа… То е толкова миличко. Щом го взех в ръцете си, веднага го обикнах. И какво ще правя сега?
— Вариантите са само два — въздъхна Татяна, като се стараеше да не се разсмее, — или се отказваш от това котенце, или ти го купуваме, но трябва да си готова, че то няма да ти отговори със същата взаимност, която очакваш от него. В това няма нищо страшно, безброй хора изпитват не взаимна, а несподелена любов и понякога дори са щастливи. Вярно, много по-добре е любовта да е споделена. Но ти, злато мое, трябва да решиш сама, никой не може да го направи вместо теб.
Известно време Лиля мълча и обмисля чутото.
— Ами ако случайно стане такава… е, каквато искам аз? Та нали ще я обичам, тя не може да не усеща това, нали?
— Лиля, ти чу ли какво ти каза специалистът? Котката си е котка, с всичките си качества и особености. Тя никога няма да стане куче, ти нямаш право да искаш това от нея. Нали си спомняш поговорката, която баща ти обича да повтаря?
— За самолета ли?
— Именно. Дори най-добрият автомобил може да се движи само по земята, той никога няма да лети, защото е автомобил, а не самолет. И е глупаво човек да се сърди и ядосва по този повод.
Татяна осъзнаваше, че разговаря с детето така, сякаш Лиля е на поне двайсет години. Може би за единайсетгодишните човек трябва да избира друг стил и език на общуване, но Татяна знаеше със сигурност: колкото по-сложно е онова, което се опитваш да кажеш на детето, толкова по-голяма е вероятността то да се вслуша в думите ти и да се постарае да ги разбере. Рядко се срещат момиче или момче, които на единайсет години да не мечтаят по-скоро да пораснат, и ако човек разговаря с тях като с възрастни, те с всички сили ще се стараят да бъдат на ниво. И после, така беше тръгнало още от първия ден на познанството им с Лиля — през лятото на деветдесет и пета година, на един черноморски курорт. Татяна и Ирочка бяха наели стая у същата хазяйка, при която живееха Стасов и неговата осемгодишна дъщеря. Стасов дълго време изобщо не забелязваше Татяна, което не би могло да се каже за момиченцето. Лиля намери у леля Таня търпелив и разбиращ събеседник, разказваше на новата си позната за игрите, на които играят връстниците й, а тя слушаше внимателно и си записваше. По това време Татяна пишеше книга, в която присъстваха деца, и разказите на Лиля й помогнаха да придаде на текста очарование и непосредственост.
— При нас ли ще дойдеш за през нощта, или да те закарам при майка ти в Соколники? — попита Татяна, когато стигнаха до метрото.
— При вас. Трябва да разкажа всичко на татко и на леля Ира, може те да измислят нещо.
В гласа на Лиля звучеше такава надежда, че Татяна не се опита да спори. Какво можеха да я посъветват Стасов и Ира? Какъв съвет изобщо може да даде човек в такава ситуация? Никакъв. Трябва да се вземе решение, а дори за възрастен човек е трудно да вземе такова решение, камо ли за дете. Татяна погледна часовника си и разбра, че трябва да се обади на майката на Лиля и да я предупреди, че момичето ще нощува у тях, инак Маргарита ще започне да се тревожи и ще вдигне на Стасов поредния скандал. Извади от портмонето си картата за телефон и се огледа за автомат. Маргарита не вдигна, сигурно още не се беше прибрала. Нищо чудно, че Лиля иска да си вземе животинче — майка й се прибира късно, а на единайсет години човек се чувства толкова самотен вечер в пустия апартамент… Добре, сега Татяна ще заведе Лиля вкъщи и ще търси Маргарита вече оттам.