— Я виж, една моя състудентка…
— Я виж, колегата ти…
— Я виж…
— Я виж…
Аз виждах и това, което виждах, беше впечатляващо. Поголовно всички въртяха собствен бизнес и изглеждаше, сякаш само идиот може да изтърве такава проста и бърза възможност да живее красиво, по западни стандарти. Да кара джип, да си купи нов просторен апартамент и къща извън града, да осигури образованието на децата си. Не се колебах дълго.
Но много бързо се разбра, че освен желанието да живееш красиво, за успешния бизнес е нужно и още нещо. Честно да си призная, аз така и не успях да разбера какво именно, когато се озовах в тежка ситуация. Създадох фирма, взех кредит, като ипотекирах апартамента, понеже бях напълно сигурен, че бързо ще се справя с купуването и продаването на стоката, ще върна кредита и дори ще спечеля добри пари. И защо бях толкова сигурен, че ще успея? Сигурно защото виждах: всички успяват, а аз с какво съм по-лош? Лошото обаче беше там, че зле познавах статистиката и не разбирах очевидни неща. Бях виждал само преуспелите, а онези, които не бяха успели, не бих могъл да видя, затова смятах, че такива няма. Обаче ги имаше и името им бе легион. Сега и самият аз съм в този легион.
Накратко, не успях да върна кредита, наложи се да продам апартамента, защото кредиторите се оказаха рядко строги, непреклонни и безмилостни. Останах без покрив над главата, лепна ми се клеймото на неудачник и жена ми ме напусна, като взе и сина ни, за да отиде при по-перспективен бизнесмен, който обещал да изпрати момчето да учи в чужбина.
Аз пък се уредих охранител в един краймосковски оздравителен лагер, който работи само лете и през зимната ваканция, а през останалото време стои празен и консервиран. Но пак трябва да се охранява. Тази служба ми намериха хора, които също бяха загазили, но малко по-рано, и вече добре знаеха как се решава проблемът с липсата на жилище. Дори не бях подозирал колко охранители на „обекти“ в Москва вършат тази работа само защото няма къде да живеят, а няма къде да живеят изключително поради страстното си желание да направят бързи пари. Ето къде били тези, които аз не бях виждал. Впрочем казаха ми, че местата, където се криели „невидимите“, били много повече. Някои от тях наистина се криели от кредиторите, а други, които като мен са си платили и не били подложени на никакви преследвания, просто били принудени да живеят като „невидими“.
Та ето как аз, човек с висше образование, съвсем доскоро щастлив съпруг и баща, служител в щаба на едно от московските управления на вътрешните работи, се превърнах почти в бездомник. Не исках да се примиря с това и се надявах, че непременно отново ще си стъпя на краката, трябва ми само мъничко късмет, съвсем мъничко. Понеже се страхувах да не повторя направените веднъж грешки, не действах припряно и не се хвърлях в авантюри, но продължавах да се надявам, като между другото охранявах детския лагер. Само дето тъгата вечер ставаше все по-нетърпима…
Сигурно именно заради тази тъга започнах да прибирам истински бездомници, които се нуждаеха от място за пренощуване. Разбира се, аз не ги виках специално и не лепях из околните села обяви „Давам под наем“, те си идваха сами и аз не ги гонех. Предоставях им котлона си, за да могат да приготвят жалката си вечеря, давах им чаши и чинии. Понякога палех банята и ги водех да се изкъпят. Те разнообразяваха мрачната ми самота с несвързаното си бърборене, в което имаше повече лъжи, отколкото букви в произнасяните думи. Надуваха ми главата с разкази за някогашните си успехи и несправедливо напусналата ги световна слава, всички били някога артисти (художници, писатели) или големи началници, или известни в цялата страна крадци, или нещо подобно; ако сред тях имаше жени, те непременно били в миналото първи красавици, в нозете им лазели с молби за любов най-известните пак артисти (писатели, художници) и големи началници. Не вярвах на тези приказки, но те ме забавляваха и разсейваха, макар и за кратко, тъгата, която гризеше душата ми. А най-важното беше, че като гледах тези изпаднали, пропили се, никому ненужни хора, аз разбирах, че се различавам от тях. Все още се различавам. И докато тази разлика се усеща, не всичко е свършено с мен, има надежда. Имах нужда да ги виждам постоянно, да чувствам, че не съм като тях. Това ми даваше сили.
От сутринта ръмеше студен дъжд и настойчиво ми напомняше, че с топлината и слънцето отдавна е свършено и ме очаква дълга тъмна зима, безрадостна и самотна. Но един малък лъч надежда просветна и аз с нетърпение очаквах вечерта. В осем часа трябваше да дойде този човек, във всеки случай, беше ми обещал. И аз се надявах, че няма да ме излъже. Той се появи миналата вечер — изгубил се, докато търсел съседното село, и потропа на вратата на моята къщурка. И сам не забелязах как се разприказвахме, впрочем сега не е трудно да ми направят този фокус — веднага влизам в разговор, спасявам се от самотата. Поканих го да влезе да се стопли и да пийне чай, той на драго сърце се съгласи. От дума на дума само за един час аз му разказах горестната си одисея с несъстоялото се мое благосъстояние. Той искрено се учудваше, каза, че човек с моите данни не бива да работи като пазач, че това е смешно и унизително. Сякаш аз самият не го знам! Новият ми познат обеща да поразпита свои приятели предприемачи, на които им трябват служители в охраната или службата за безопасност и които няма да се притеснят от факта, че не съм регистриран никъде, както и че катастрофално съм се провалил при организирането на собствен бизнес.