— Боже, та вие сте млад, имате висше образование и опит от работата в милицията, а сте се погребали жив в тая дупка! Как може да се отнасяте така със себе си! — не спираше да повтаря той.
Какво можех да му отговоря? Че нямам дори приличен костюм, с който да се явя на интервю пред работодател? Че парите, които ми плащат като пазач, едва стигат колкото да не умра от глад и съм се вкопчил в предоставеното ми безплатно жилище във вид на зле отоплявана къщурка с външна тоалетна? Все пак това е по-добре, отколкото да нощувам по мазета или на гарата. Разбирах, че му изглеждам смешен, защото съм се предал без бой, без да се опитам да преодолея ситуацията, без да се обърна към приятели и познати, за да намеря свястна работа. Вероятно наистина бях смешен, но когато жена ми ме напусна в най-тежкия за мен момент, аз приех това като вероломен удар и изпаднах в такава депресия, че вече не можех да направя нищо смислено. Освен това всичките ми познати бяха бивши колеги, а аз не можех да надвия себе си и да ги помоля за помощ, защото те бяха останали на държавна служба, а аз бях избягал позорно, за да стана печалбар, и се оказах далеч не победител в тези си амбиции. Срамувах се. И отчасти започнах да разбирам защо човек толкова рядко можеше да види онези „невидимите“.
Струва ми се, че снощният ми гост разбра това и без моите обяснения.
— Гледали ли сте филма „Адвокат на дявола“? — попита той, както ми се стори, без никаква връзка.
— Не съм — отговорих почти ядосано.
Така де, какъв адвокат на дявола може да има в тоя затънтен край? Да не би да пазя кино? Мъничкият черно-бял телевизор, който си бях оставил, след като продадох вилата (вилата естествено също отиде за погасяване на същия онзи дълг, върху който се бяха натрупали значителни лихви) — това ми беше всичката техника.
— Знаете ли, там има един забележителен епизод. Единият от главните герои, дяволът, казва на другия — преуспяващ адвокат, който до този момент не е изгубил нито едно дело и е амбициран на всяка цена да спечели поредния процес — дори като пожертва близки хора, — само и само да запази репутацията си на човек, който винаги печели: „Може би ти е време да изгубиш? Най-големият грях е тщеславието“.
Ако все още можех да се изчервявам, сигурно щях да стана пурпурен. Този изгубил се пътник се оказа дяволски проницателен.
— След тази година и половина, която прекарах тук, аз забравих що е тщеславие — измънках, впрочем доста неуверено.
— Надявам се — позасмя се гостенинът. — Тщеславието е суета. Вие дори не забелязвате как, поставяйки се на негово разположение, постепенно преминавате границата и изпадате в друг грях — високомерието. И по този начин затъвате ли, затъвате в миналото, пускате корени в него и вече не можете да вървите напред.
Това беше прекалено сложно за мен — изобщо не разбрах какво иска да каже, затова не отговорих, премълчах си. Но гостенинът ми не беше глупав, правилно прецени мълчанието ми и след кратка пауза продължи:
— Като стоите тук и не искате да признавате пред никого своите несполуки, вие наистина не се излагате пред познатите си. Те не знаят къде сте и какво става с вас, смятат, че всичко с вас е наред и вие отдавна се печете на слънчице край собствения си басейн някъде в Кипър. Тези хора са от вашия минал живот, днес те не означават нищо за вас, не ви пречат и не ви помагат, вие не общувате с тях, но се вълнувате какво ще си помислят за вас. Ето това наричам аз затъване в миналото. Вие можете да оставите всичко, както си е, но помислете: ами ако утре умрете? Ето тук, в тази смрадлива студена къщурка. Или някой минаващ бандит ви застреля просто защото е в лошо настроение. И вие ще лежите тук няколко седмици, докато ви намерят. Кой ще ви погребе? Много ли ще бъдат желаещите да ви търсят гробно място, да плащат за погребението ви? Добре ще е да се намерят такива благодетели, но в противен случай ще трябва да станете поредното учебно пособие за студентите по медицина. Ще ви консервират, ще ви изсушат и всеки ден ще тревожат останките ви, за да показват къде се намират черният дроб, бъбреците, далакът, къде минават вените и артериите. Върху тялото ви ще се учат да правят аутопсии. Вероятно вие — като бивш милиционер — добре знаете колко естетична е тази процедура. Хем перспективата, която ви обрисувах, е повече от реална, ако не забравите за високомерието си. Никога не е срамно да приемеш помощ.