— Да приемеш помощ не е срамно — съгласих се аз, — но аз не мога да моля за нея. Разбирате ли?
— Много добре разбирам — кимна той. — И затова стоите тук, посипвате си главата с пепел и се опивате от собственото си нещастие. Кой знае защо, аз винаги съм смятал, че в милицията работят хора, квалифицирани обикновено като „човек на действието“. А вие не сте такъв. Вие сте готов да прекарате по този начин остатъка от живота си, само и само да не признаете провала си и никого да не помолите за помощ. За вас това е унизително. Смайваща чувствителност!
Почти се обидих, тонът му ми се стори оскърбителен, но разбирах, че е прав. Прав е от първата до последната дума. Ако трябва да се обиждам на някого, този някой съм самият аз.
Гостенинът прекара в моята къщурка почти два часа и си тръгна, като обеща да се върне днес. И ето, сега седя и го чакам.
Разбира се, не може да се каже, че му повярвах напълно и безрезервно. Твърде често са ме лъгали в живота, за да повярвам на първия срещнат. Но, от друга страна, разбирах, че този човек няма интерес да ме лъже, нали не ми искаше пари, не искаше и да влагам пари в някаква съмнителна афера. Той просто обеща да опита да ми помогне, ако може. Ами ако се окаже, че може? Пропъждах тази мисъл, прекалено много надежди будеше тя у мен, мозъкът ми мигновено се включваше и веднага започваше да ми рисува сияйните картини на моето възраждане. Ето, събирам си багажа и си тръгвам оттук (а още по-добре — заминавам с колата, която са изпратили за мен), ето, живея в скромно общежитие или в стая под наем и всеки ден ходя на работа — не в девет, а в осем или дори в седем сутринта, цял ден се трудя усърдно, измислям нещо ново и полезно, проучвам ситуацията, работя с кандидати, така че нито една съмнителна личност да не прекрачи прага на офиса и да не получи достъп до документите (изобщо не се съмнявах, че ще се трудя в частния бизнес на ниво охрана и безопасност, нали именно за това говореше моят гостенин). Чета специализирана литература, намирам интересни идеи, предлагам ги на ръководството на фирмата и бляскаво ги реализирам. И постепенно ръководството на фирмата започва да ме цени, увеличава ми заплатата, благодарение на моите високопрофесионални действия успявам да предотвратя големи щети, после още веднъж, ставам незаменим, репутацията ми укрепва и след известно време към нашата (боже мой, в мечтите ми тя вече стана НАША) фирма започват да се обръщат други бизнесмени с молба да организирам службите за безопасност в техните фирми. Ръководителят на моята не иска да ме пусне завинаги, но ми разрешава да поработя месец-два за неговите колеги по бизнес, за да им окажа колегиална помощ. Превръщам се в нещо като „спасителна служба“, от която хората се нуждаят, когато трябва нещата да се организират умно и да се подберат и обучат нужни те за това кадри. И напълно логично от такова развитие на събитията произтичаше, че след три-четири години аз преставам да бъда наемна работна сила и откривам собствена фирма, нещо като школа, подготвяща служители за служби по охрана и безопасност на бизнеса, а същевременно оказваща практическа помощ на хора, които се нуждаят от тях. Обогатен с горчивия опит от граничещия с престъпление риск от бързото забогатяване, аз жадувах за постепенно, бавно, но неотклонно издигане в живота. В мечтите ми не се мяркаше дори незначителен призрак на огромна собствена къща в близкото Подмосковие, в която ще вляза не по-късно от следващото лято, не се стремях да се разкарвам с джип и да пръскам пари по казина. Бях готов да започна всичко отначало и да се трудя дълги години, за да стъпя стабилно на краката си. И разбира се, мечтаех за семейство. Не за ново, а за онова, разрушеното. Самозабравил се, вече виждах как ще отида при бившата си и ще й предложа онова, което така и не е могъл да даде на нея и на сина ни нейният нов избраник. И то се знае, тя ще се съгласи да се върне при мен.