Той оставил нещата така, като с мъчителен срам признал пред себе си, че обича тази красива жестока жена, обича я до полуда и за да е щастлив, му е достатъчно просто да знае, че тя е жива и здрава и всичко с нея е наред. Обичал и дъщеря си и се надявал, че с годините тя няма да заприлича на майка си. И естествено обожавал сина си, влагал в неговото възпитание цялата си душа, всичките си сили и възможности. Момчето растяло чудесно — способно и с добър характер, и като го гледал, Шувалов всеки път с облекчение си мислел, че заради такъв син може да изтърпи всякакви семейни неуредици. Синът бил за него оправдание на унижението, което Виктор Петрович изпитвал постоянно, знаейки, че жена му никога не го е обичала и само го е използвала.
Така си и живеели: бащата и синът в Москва, майката и дъщерята — в Санкт Петербург. От време на време се виждали, разменяли си дежурни фрази, пред общите познати се престрували, че са семейство. Децата възприемали ситуацията спокойно — и на момичето, и на момчето им било съвсем удобно да живеят така. Майката глезела дъщеря си, от малка я приучвала да носи красиви дрехи, да ходи на ресторант, на увеселителни разходки извън града, а когато пристигал бащата, момичето ясно виждало, че това не му харесва, и въздъхвало с облекчение, когато той си заминавал за Москва. Синът пък всеки път, когато го довеждали при майка му и сестра му, виждал чужда голяма госпожица, която постоянно се подигравала на неговия детински манталитет и непохватност, на неговата необразованост, което означавало, че той не бил наясно с модните музикални групи, и на наивното му учудване, че мъжете понякога се уединяват с жени, при което заключват вратата. Виктор Петрович страдал, задето любимите му деца са толкова далеч едно от друго и толкова различни, и същевременно правел всичко възможно, за да попречи на сближаването им: не без основания се опасявал, че красивият живот, на който свиквала дъщеря му, ще се окаже твърде съблазнителен за сина, че той няма да може да му устои и всички усилия, положени, за да стане добър човек, ще отидат на вятъра.
Времето минавало, децата растели, Шувалов лека-полека остарявал, а жена му си оставала все така привлекателна, стройна и младолика — на четирийсет години й давали най-много трийсет и две. Виктор Петрович все така я обичал и страдал… И изведнъж от Питер пристигнала страшна вест: дъщеря му загинала, жена му била в критично състояние и можело всеки момент да почине. Същата вечер със сина си долетял от Москва и успял за последен път да зърне жена си, която починала на следващия ден. Виктор Петрович се постарал да се овладее и да организира погребението, но току се улавял, че почти не разбира случващото се. След като поменал съпругата и дъщеря си на деветте дни, той се заприготвял да се прибере в столицата. Трябвало да замине със сина си с вечерния влак — „Червената стрела“. През деня Шувалов подреждал останалия временно без стопанин питерски апартамент на покойната му съпруга, а сина си помолил да отиде в ателието, да вземе някакви четки и няколко особено скъпи за него миниатюри, на които били изобразени жена му и дъщеря му. Повече не видял сина си жив.
Такива истории, колкото и да е печално, се случват много често. След като намерили в колата на загиналите наркотиците, оперативните работници веднага, без да дочакат пристигането на Шувалов от Москва, направили подробен оглед на апартамента и ателието. Апартаментът се оказал в пълен ред, ако не се брояло огромното количество спринцовки и други атрибути, свързани с употребата на наркотици, в ателието обаче бил намерен цял склад с висококачествен хероин. Нито Екатерина Шувалова, нито дъщеря й били попадали в полезрението на милицията като потребители на наркотици или като продавачи — и сега станало ясно защо. Във веригата на разпространяването на хероина те били на нивото на едрите търговци. Никога нито един дребен разпространител, камо ли потребител, не е престъпвал прага на ателието на известния художник и уважаван човек Виктор Шувалов. Тук идвали само хора, които докарвали големи партиди, и такива, които ги купували оттук на едро, а от тези хора до редовите потребители разстоянието било, както определил някога Грибоедов, „с огромни размери“.