— Добре де, покомандвай, покомандвай — миролюбиво се усмихна Настя, — направи си удоволствието. Кой тук е старши по местните жители?
— Чернишов. Върви при него, ще ти каже къде да отидеш.
— Добре, само че първо да видя бележката…
Но не я пуснаха при експерта.
— Не пречи на човека да работи — сърдито й каза следователят Олшански, — не го разсейвай. После ще видиш бележката.
— Е, хайде, Константин Михайлович, кажете ми поне в общи линии какво пише — примоли се Настя.
— Той приближава.
— Какво, какво? — слиса се тя. — Кой приближава?
— Той.
— Към какво приближава?
— Към някоя от вас — към теб или към Образцова. С една дума, хайде върви, труди се, след огледа ще обсъдим всичко.
След като получи указания от Андрей Чернишов, Настя добросъвестно започна да обхожда най-близките къщи, но и след час, и след два резултатът си оставаше нулев. През миналата нощ никой нищо не бил видял или чул, макар че много хора познавали убития по физиономия, а някои и по име. Бил пазач в детския оздравителен лагер и винаги можели да го помолят за помощ в домакинството, особено ако ставало дума за поправяне на някой уред. Бил много сръчен и разбирал от машини. Никой не бил виждал никакви подозрителни хора да идват при него в лагера, а колкото до скитниците, които постоянно се навъртали около него, че те подозрителни ли били? Те били безвредни, макар че смърдели. Е, можело да задигнат нещо дребно — ботуши някакви или ватенка, или кокошка, измъкнала се през някой отвор на оградата на пътя, — ама и тях може да ги разбере човек, че нали гладуват, мръзнат. Те обаче не убиват.
В Москва се върнаха чак следобед. Настя смяташе да пътува с колата на Коротков заедно със Серьожа Зарубин, но Олшански я съжали и я качи в своята.
— Тази „копейка“ всеки момент ще предаде богу дух — заяви той, като огледа критично жигулата на Юра — праисторическа единица.
— Какво, Константин Михайлович, пазите си ценните кадри, така ли? — веднага обидено реагира Коротков. — Не ми поверявате да возя вашата любима подполковничка, страх ви е да не си повреди кожичката в моята кола? Добре де, ние със Серьога сме прости хора, ще стигнем и с моята таратайка.
— До гуша си ми дошъл с твоята простота — с познатата на всички грубиянщина отвърна следователят. — Че аз пазя не само Каменская, ами спасявам всички ви, глупаци с глупаци такива. Двама не е като трима, а за твоята развалина има значение всеки килограм. Тая бракма в никакъв случай няма да издържи трима.
В топлото купе Настя се отпусна, затвори очи и си заповтаря наум текста на бележката, която й бе показал експертът:
„Приближавам се към теб, скъпа. Направих вече три крачки. Можеш ли да отгатнеш кога и къде ще се срещнем?“
Коротков
Началническият хляб не е сладък, определено. А ако твоите подчинени са ти близки приятели, направо ти иде да се обесиш. Така или горе-долу така си мислеше Юра Коротков, след като извика в кабинета си своя стар приятел Коля Селуянов с неприятното намерение да поиска от него доклад по делото за убийствата на наркомани. Някой избиваше тези нещастници из целия град и когато се „събраха“ първите четири трупа, застреляни с един и същ пистолет, материалите от териториалните поделения бяха предадени на „Петровка“. Това се случи преди половин година и оттогава труповете станаха вече девет, а разследването не помръдваше и не даваше никакви признаци, че може да потръгне. Една от версиите беше война между наркогрупировки, друга — укрепване на дисциплината вътре в някоя от групировките, с каквато цел бяха взети „показателни“ наказателни мерки, но от всяко положение делото се водеше съвместно с Управлението по незаконна търговия с наркотици.
Селуянов нахълта в кабинета, грейнал в обичайната си идиотска на майтап усмивка, която много незапознати хора вземаха за негово истинско лице, без изобщо да подозират, че този човек, който обожава майтапите, е рядко сериозен и педантичен в работата си.
— Майор Селуянов се явява пред величеството! — шеговито рапортува той. — За триенето на сол по бедната ми глава — готов. Какво ще благоволите да ми наредите, ваша светлост?