Коротков въздъхна, като мислено се проклинаше, задето се бе поддал на нормалното служебно честолюбие и се бе съгласил да заеме длъжността, която не му носеше нищо друго, освен главоболия.
— Ще благоволя да изслушам отчета ти по наркоманите — строго каза той. — Само че без „ала-бала“ и накратко.
— Че закъде ще бързаме? — искрено се учуди Николай. — Някъде да няма пожар? Сега ще ти разкажа всичко обстойно.
Веднага стана ясно, че Коля не може да съобщи нищо ново. Бяха си разделили задълженията с оперативните работници от Управлението по наркотиците: специалистите от него работеха по връзките на убитите по линията на придобиването и разпространяването на дрогата, като се опитваха да намерят общо свързващо ги звено, а служителите от „Петровка“, начело със Селуянов — по другите им криминални и некриминални връзки, търсейки онова, което би свързало деветимата наркомани от различните краища на Москва. Работата беше огромна и трудоемка, но за съжаление безрезултатна засега. Тоест през цялото време се появяваха някакви резултати, но след по-обстойно разследване се оказваше, че те не им вършат работа.
— Добре, Коля, няма да правя изводи, ти си знаеш и без това. Сега дай да се посъветваме.
— Дай — с готовност се съгласи Селуянов. — Започвай.
— Има една фигура на име Шувалов. Виктор Петрович. Има адрес, има месторабота. Налице са и общи биографични данни. Налице са и сериозни подозрения, че именно той е нашият Шегаджия. Но освен това няма нищо друго.
— А какво трябва да има? — развълнува се Коля. — Само кажи, бързо ще свършим работата.
— Трябва да има улики, Коля. Трябва да го свържем някак с трите налични трупа.
— Това го разбрах, не съм вчерашен. Имаме ли оперативни подходи към него?
— Никакви! — сопна се Коротков. — Средата му се състои от учени и художници. Нито при едните, нито при другите имаме някакви подходи. Вече прерових всичките си източници, и Серьожка Зарубин го направи, и Мишаня — нищо. Нито една жива душа. Единствената ни надежда беше Боря Карташов… Спомняш ли си го?
— Не съм сигурен — каза колебливо Николай. — Фамилното име ми е някак познато, но никакви асоциации.
— През есента на деветдесет и трета беше свързан с делото за Вика Ерьомина. Беше неин съжител.
— А, да — кимна Селуянов, — така беше. Илюстрираше книги.
— Именно, именно — потвърди Коротков. — Той има връзки в средите на живописците, но за съжаление сега не е в Москва. И няма да е тук в близките два месеца. Така че ще трябва да се заемем със самодейност. Времето ни е малко, Шегаджията може всеки момент да ни поднесе четвърти труп и този път може да не е на безработен или на бездомник.
— Защо реши така? Доколкото знам, досега не е излизал от рамките на този контингент — напрегна се Коля. — Някаква информация ли е изтекла?
— Да беше само това. Там имаше бележка, Коля. Може и да е просто откачен тип, много ни прилича на това, но намекът в бележката е съвсем ясен. Дава на Татяна да разбере, че се приближава към нея. Точно това е написал, в прав текст. И после, явно променя схемата — за пръв път се появява бележка, адресирана до конкретно лице. При втория убит нямаше адрес: че, нали, ето пари за погребението ми, да не си ги присвоиш. А при първия нямаше никаква бележка. Така че е време да започнем сериозно да се страхуваме: той може да се опита да насочи следващия удар към някого от близките на Татяна или към самата нея. Накратко, Олшански ни постави задача да намерим доказателства по трите направления: пръстови отпечатъци, почерк или оръжие. Най-добре по всички заедно.
— Е, за пръстовите отпечатъци и за почерка съм наясно. Но за оръжието… Известно ли е къде е то?
— Там е работата, че не. Вариантите са много: в апартамента, ателието, гаража, колата, служебния кабинет, жилището на любовницата, ако има такова, но това тепърва трябва да се установи. Невъзможно е да получим разрешително за обиск, нито един съдия няма да даде, защото срещу него нямаме не само доказателства, но дори и една косвена улика, само общи съображения.
— А ако ние сами?… — тихичко предложи Селуянов. — Ще го направим много внимателно, никой нищо няма да усети, нали знаеш.
— Забрави! — отсече Коротков. — Колобок и без това беснее в болницата, смята, че без него ще проваля отдела. Ако, не дай си боже, научи — ще ме застреля без съд и следствие. Та това е един от неговите железни принципи: да работим така, че никой от нас да не може да бъде упрекнат в нарушаване на закона.