Той обаче не можа да преодолее липсата на интерес към съвсем доскоро любимата си наука, затова се прехвърли в друг факултет, където психологията не беше профилен предмет и се изучаваше само повърхностно, азбучно. Това му позволяваше да не се задълбочава в най-новите теоретични разработки и му даваше възможност да „пътува“ със стария си багаж без допълнителни усилия, за които вече нямаше нито желание, нито сили.
Изостави и живописта. Непосредствено след трагедията й се отдаде изцяло, като се стараеше да излее върху платното болката и отчаянието, които го изгаряха, но критиците не приеха тези картини и не ги разбраха, заявиха, че в тях няма нищо от предишния самобитен Шувалов, но пък явно личи неумело подражание на Бош. Донякъде бяха прави, та нали предишния Шувалов вече го нямаше, той умря заедно със семейството си, а вместо него остана съвсем друг човек, с друга душа и други страдания. Бош наистина беше негов любим художник и само когато гледаше картините му, Виктор Петрович ясно осъзнаваше цялата мерзост и греховност на земното човешко битие. Останалата живопис, засягаща темата за греха, му изглеждаше много по-малко изразителна и не му правеше такова силно впечатление.
Той не започна да работи над себе си в опити да върне на платната си предишната самобитност. Старите, нарисувани преди трагедията картини все още се продаваха и това беше съществена материална помощ, а нови картини той вече не рисуваше, само понякога — така, за душата, но не ги показваше на никого, камо ли да ги представя в изложби.
Целият му живот сега бе насочен към войната, която той водеше сам със себе си и с царящите в душата му болка и омраза.
Днес нямаше лекции, можеше да не ходи в университета, затова Шувалов стана по-късно. Настроението му беше мрачно, както и всеки ден през последните години. Виктор Петровия погледна през прозореца — времето беше отвратително, валеше дъжд, пристъпите на вятъра безжалостно шибаха оголените и затова изглеждащи беззащитни тънки клони на дърветата. Не му се излизаше и той реши да се захване с чистене. Набързо закуси и облече стария анцуг, с който бе излизал със сина си за сутрешното тичане, когато момчето беше на десет-единайсет, и се навъси от станалата обичайна, но въпреки това непоносима болка. Каквото и да правеше, до каквото и да се докосваше, той винаги си спомняше за сина си.
Когато разтреби навсякъде, Шувалов се въоръжи с влажна кърпа и се захвана с праха. Извади стълбата и започна от рафтовете с книги. Виктор Петровия знаеше от опит, че грижата за книгите винаги се превръща в неконтролируемо четене, защото, като видеше на корицата отдавна забравено заглавие, не можеше да се удържи, започваше да прелиства страниците и когато очите му се спираха на нещо любопитно, той вече не можеше да спре и започваше да чете наред, седнал на горното стъпало на стълбата. Така стана и днес. Той седеше прегърбен на неудобната стълба, когато на вратата се позвъни.
На прага стоеше висок младеж с милиционерска униформа с капитански пагони на раменете, която му стоеше много добре.
— Виктор Петровия Шувалов? — строго попита той, като надникна в бележник.
Шувалов се сепна, но само за миг. „Не може да бъде“ — каза си мислено и това го успокои.
— Аз съм. На какво дължа…
— Казвам се Доценко, аз съм вашият нов участъков милиционер — лъчезарно се усмихна гостенинът. — Може ли? Няма да ви бавя много.
Шувалов се отдръпна и го пусна да влезе.
— Моля.
Капитанът дълго и грижливо избърсва краката си в килимчето в антрето, от което Виктор Петровия си направи извод, че участъковият не смята да се ограничи с кратък разговор на входната врата. Така се и оказа. След като се убеди, че мокрите му обуща не оставят кални следи, Доценко влезе в хола.