Когато се озова извън града, Виктор Петровия съвсем се успокои. Така му действаше природата, независимо от сезона. Щом изчезнеха потискащите го от двете страни на пътя каменни сгради, сякаш самата благодат го обгръщаше. С всеки километър, отдалечаващ го от огромния мегаполис, напрежението го напускаше, дори ръцете му, обикновено ледени, се стопляха. Когато видя удобно за осъществяването на замисъла си място, Шувалов дори не намали — там беше пълно с народ, две семейства с дечица се бяха разположили очевидно за пикник. Продължителните есенни дъждове бяха превърнали почвата в дълбоко кално тресавище и на Шувалов не му се искаше да ходи дълго пеш, така че търсеше място, където пътят минава максимално близо до вода. Като се наруга мислено, задето се бе обул неподходящо — с обувки, а не с ботушите за риболов, той продължи напред. „Всъщност защо точно във вода? — хрумна му по едно време. — Какво съм се вманиачил по тази вода? От гледане на много филми тръгнах по отъпкания път… Наоколо са такива гори, че танк да скриеш — няма да го намерят, камо ли пистолет. Глупак, да бях обул ботушите, за да вляза в гората. С обувките не може, а по края на гората е опасно, движението по шосето е интензивно, минават много коли и непременно някой ще види, ако започна да заравям пистолета. Ще трябва да търся вода“.
След известно време разбра колко необмислено е решението му. Там, където пътят се доближаваше до реката и където му беше удобно да хвърли пистолета, от минаващите автомобили биха могли да го видят не по-зле, отколкото ако се захванеше да заравя пистолета в края на гората. Трябваше да зареже тази идея, да прежали обувките си и без да се притеснява, че ще затъне в калта до глезени, да влезе навътре в гората. Между другото, можеше и да не се отървава от пистолета, а просто временно да го скрие, да полежи някъде до по-добри времена. Опасността ще отмине, всичко ще се успокои и тогава той ще може да си го вземе. А от водата трудно ще го извади.
Като намери подходящо място, Шувалов спря до канавката, блокира волана и скоростния лост, премести пистолета от куфарчето в джоба си, заключи колата и направи няколко крачки към гората. И в същата секунда чу зад гърба си изскърцване на спирачки. Обърна се и разбра всичко. От две спрели коли към него тичаха петима души, двама от които той познаваше. Единият беше мъжът на оная глупачка Селуянова, дето го беше засякла на кръстовището. Вторият — онзи „участъков“ отпреди малко, капитан Доценко. Така значи… И онова пътнотранспортно произшествие не е било случайно. Какво пък, не му провървя. Макар да беше сигурен, че това никога няма да се случи.
— Сам ли ще ни дадете оръжието, или ще ни карате да ви обискираме? — попита мъжът на Селуянова.
Шувалов мълчаливо извади пистолета от джоба си и го хвърли на земята.
— Благодаря — учтиво му каза Доценко, като се наведе и взе оръжието, — ненапразно сме разчитали на вашето благоразумие.
— Не знам на какво сте разчитали — процеди Шувалов през зъби, когато закопчаха белезниците на ръцете му, — но ако пак търсите наркотици в дома ми, ще си похабите времето напразно. А вие, Михаил Александрович, сте лош служител и лош актьор. Веднага схванах, че ме мамите.
— Това е добре — весело се усмихна в отговор Доценко, — тъкмо на това разчитахме. Вие схванахте несръчната ми измама, притеснихте се, уплашихте се и решихте да се отървете от оръжието. Нашата цел беше да го изнесете от къщи.
— Защо, обиските вече не са ли на мода? — ехидно запита Шувалов. — Доколкото си спомням, преди четири години претърсихте из основи и двата ми апартамента, и двете ателиета, и то по няколко пъти.
— Не сме ги претърсвали ние — обади се мъжът на Селуянова, като натърти на думата „ние“. — Да се качим в колата, Виктор Петрович.
— Е, значи са били други — какво значение има, все сте милиция. Една стока сте.
Той се стараеше да възстанови способността си да мисли логично. Намериха оръжието — това, разбира се, беше лошо. Но той ще настоява, че е намерил пистолета едва днес. Или вчера. Няма да лъже, че се е канил да го предаде в милицията: днес никой не вярва на такива лъжи — не, ще постъпи по-умно. Да, смятал е да присвои пистолета. Да, няма разрешение да притежава пистолет. Е, съдете ме за това. За пръв път ме привличат под наказателна отговорност, досега не съм се замесвал в нищо осъдително, уважаван човек съм, учен, живописец, с блестящи характеристики от работата си. За мен ще ходатайстват от университета и от Съюза на художниците. Всички ще се отнесат с разбиране към факта, че в нашето неспокойно време, когато бандитите са се разпасали, един човек е пожелал да има оръжие, за да се чувства защитен. А дето се е опитвал да скрие оръжието — това по никакъв начин не могат да го докажат. Слязъл е от колата, за да навлезе в гората да се изпикае, това е то. А пистолетът е бил в джоба му, защото нормален човек ще тръгне ли към гората сам и без оръжие? Та нали там зад всеки храст може да се крие някой маниак… С една дума, в неговия случай и дума не може да става за затвор. Добре че успя в момента на задържането да се овладее, не изпадна в паника, не се опита да избяга. Държа се като човек, който няма никаква вина, освен намереното вчера и непредадено в милицията оръжие. А ако го подозират и за нещо друго, в милицията бързо ще се оправят, така че няма защо да се тревожи. Хем и ще му се извинят за незаконното задържане.