— Спя — тихичко промърмори Настя. — И да не си посмял да ме будиш.
— Тогава се махни от компютъра, остави ме да поработя. За сън впрочем човечеството е измислило диваните.
Тя неохотно стана иззад бюрото и се тръшна във фотьойла. Чистяков се настани удобно пред компютъра, извади от чантата си очила и кутия с дискети. „Сигурно именно това е щастието — лениво си помисли Настя, като гледаше Алексей, — да седиш вкъщи на любимия си фотьойл и да гледаш любимия си съпруг, който се занимава с любимата си работа. После да вечеряш в тясната, но не по-малко любима кухня, да легнеш да спиш на любимото меко диванче, сутринта да изпиеш чаша… не, две чаши от любимото си кафе и да тръгнеш за тягостната си, изнурителна, мръсна, но все пак любима работа. В цялата тази идилична картина има само едно «но»: във всеки един момент — и преди година, и преди месец, и миналата седмица, и вчера, и днес — из града бродят някакви хора, които вече са убили и ще убиват други хора дотогава, докато аз не разбера кои са те и къде да ги търся. Има други престъпници и върху същите въпроси си блъскат главата други детективи, но има и такива, чиито жертви лежат на моята съвест. Днес не можах да измисля как да ги търся и утре ще умрат абсолютно невинни хора. Разбира се, далеч не всяка жертва на убийство е небесен ангел с крилца, който през целия си живот и на мравката път е сторвал. Всъщност моят личен опит, а той наброява вече над десет години, показва, че около осемдесет процента от всички убити са все хора, за които човек смело може да каже: търсили са си го. Сблъсъци между криминално проявени, сбивания, пиянски скандали и така нататък. Но каквито и да са, те са жертви, каквото и да са направили, никой няма право да им отнема живота. Дори държавата няма това право. Затова, когато се опитвам да намеря престъпник и не успявам, а през това време той убива някого, аз се чувствам виновна. И именно това чувство за вина трови живота ми и разваля удоволствието от малките неща. Боже, къде се отнесох? Поток на съзнанието… Започнах от Шувалов, а свърших със заупокойни молитви“.
— Льош, ще вечеряме ли? — предпазливо попита тя.
— Най-вероятно — отговори Чистяков, без да откъсва поглед от монитора.
— А кога?
— Когато кажеш. Ако искаш сега, ще трябва да сготвиш ти. Ако можеш да потърпиш — добре, ще си свърша работата и ще приготвя вечеря.
— Льош, не мога да чакам — стеснително призна Настя. — Когато не мога да си реша задачката, ме напада страшен глад, нали знаеш. Не може ли да постигнем консенсус, както е модерно да се казва днес?
— Не може. На нашия консенсус му пораснаха крачета и той тръгна да се разхожда надалече, през девет земи в десета. Ася, трябва да завърша доклада си и утре да го занеса в института. Така че хайде сготви ти, а?
— Добре. — Тя неохотно стана от фотьойла, разкопча маншетите на карираната си риза и започна бавно да ги навива. — Но ти се подлагаш на голям риск, професоре. Няма да можеш да изядеш това, което ще сготвя.
— Нищо, все някак ще се справя — промърмори той, докато чертаеше таблица на компютъра. — И по-лошо съм ял, но ето че още съм жив.
Нямаше как, Настя не успя да се подмаже на мъжа си и се затътри към кухнята. Какво ли да сготви, така че да се справи що-годе? За омлета май би могла да гарантира, но да храниш мъжа си с омлет на вечеря е върхът на неприличието. Във фризера има месо, но с месо определено не би се захванала: за тази работа са нужни навик и талант, а тя няма нито едното, нито другото. Вярно, някъде из къщи има готварски книги, би могла да прочете нещичко за месните ястия — в края на краищата, едва ли е нещо кой знае какво.
Тя се върна на пръсти в стаята и заоглежда рафтовете с книги. Готварските книги, цели две, бяха тук, тя помни това със сигурност. А сега на тяхното място зее изразителна дупка. Пфу, ама нали даде и двете книги на Дашенка, на съпругата на брат си, още миналата година. Остава последната надежда — готварската книга, която донесе навремето от Рим. Донесе я впрочем като подарък за Чистяков, а ето че сега е принудена самата тя да я използва. Вярно, книгата е на италиански, но вероятно това няма да се отрази на правилността на рецептите. Като погледна крадешком своя вглъбен в работата си съпруг, Настя грабна дебелия том и се шмугна в кухнята.
Провървя й почти веднага. Докато търсеше раздела за месните ястия, тя се натъкна на възхитително по простотата на приготвянето си ястие, наречено „Яйца по неаполитански“. Трябваха й само ориз, яйца, масло и чесън. Но най-важното беше, че ако се съдеше по рецептата, това ястие й гарантираше успех. Би могло да го сготви и бебе. На едното котлонче слагаме тенджерка с яйцата, те трябва да са твърдо сварени. На второто — втора тенджерка, в която сваряваме ориза в голямо количество вода, като за гарнитура. И това засега е всичко, може да си направим почивка, да изпушим една цигарка и още малко да помислим.