Нейният професионален ентусиазъм радваше мъжа й и близките перспективи замисленото да се изпълни сгряваха душата му. Но всяка следваща стъпка изискваше все повече и повече усилия. Наташа имаше проблеми с теоретичното мислене и трудно разбираше това, което се опитваше да й втълпи нейният учен съпруг. В края на краищата тя довърши дисертацията си буквално под негова диктовка и на защитата едва не се провали, защото не само не можа да отговори смислено на въпросите на членовете на научния съвет, но и невинаги разбираше тези въпроси. Положението спаси научният секретар, който на всеослушание заяви от място, че моли членовете на съвета да бъдат снизходителни към нея, защото тя, първо, е дошла на защитата с висока температура, а второ, много се вълнува. Всички присъстващи останаха напълно удовлетворени от това, защото самата работа, ако се съдеше по автореферата, беше блестяща. Наталия наистина беше с температура и не се чувстваше добре, защото буквално предишния ден бе направила поредния аборт и очевидно не съвсем сполучливо. Но това нямаше никакво отношение към процедурата на защита на дисертацията: тя наистина не разбираше голяма част от написаното в работата си.
Следващите три години бяха посветени на създаването на име на Наташа в научния свят. И тя, и съпругът й се трудеха над тази задача с всички сили, но от ден на ден ставаше все по-ясно: тя явно не става за това. Солидната кандидатска дисертация се бе оказала върхът на интелектуалните й възможности. И двамата не желаеха да се примирят с това и упорито напредваха към целта: монография, научни статии, доклади на важни конференции, ръководене на аспиранти. Статиите и докладите оставаха незабелязани, редакционно-издателският съвет отклони монографията като нуждаеща се от коренно преработване, а от четиримата аспиранти трима не завършиха работата си под нейно ръководство, бяха им определени други ръководители, защото всеки път се оказваше, че уважаемата Наталия Сергеевна не споделя научните възгледи на своя подопечен и моли да я освободят от научното ръководство. Всъщност тя просто не ги разбираше, а ако ги разбираше, не забелязваше извънредно груби грешки, които един научен ръководител е просто длъжен да забележи. При такива грешки работата гарантирано се проваляше на защитата и именно това се случи с нейния първи аспирант.
Съпругът й помагаше с каквото можеше, освен с едно: повече не написа и дума вместо съпругата си. Беше готов да обсъжда с нея научните проблеми от сутрин до вечер, да й обяснява каквото тя не разбира, да й търси най-дефицитната литература, да редактира ръкописите й, но в никакъв случай — да твори нещо вместо нея. Изобщо не беше настроен да се самозалъгва и да залъгва околните, беше му достатъчна историята с нейната докторска дисертация. Да, тогава той дописа дисертацията вместо Наталия, понеже искрено желаеше да й помогне, но после се сепна. Какво прави? Кого се опитва да измами? Баба му почина. Майка му загина отдавна. Баща му е жив, здрав и пълен със сили, но неговите възгледи за семейните традиции са съвсем либерални, произходът му е работнически. Днес той, внукът на Николай Венедиктович Есен, е последният потомък на рода Данилевичи и трябва да направи всичко възможно този род да бъде продължен достойно. Той е лично отговорен каква ще бъде жената, която ще му роди наследник, способен да продължи и да поддържа семейната традиция. Така че, заменяйки Наталия в научната работа, той просто се самозалъгва, защото други контролиращи вече не останаха.
Той беше принуден да признае със съжаление, че отново е сгрешил. Наташа, въпреки всички старания, никога не ще може да се издигне на онази висота, която би я направила достойна. Наистина оставаше последната надежда — детето. По възможност — син. Но и дъщеря той би могъл да възпита така, че да не се срамува пред дедите си. В края на краищата Наташа все пак е доктор на науките. Все е нещо…
Но и тук надеждите му не се оправдаха. Многобройните аборти, които бе принуждавал жена си да прави, като не й бе позволявал да роди, бяха свършили работата си. Тя забременяваше все така лесно, но с това всичко приключваше. Един след друг се редяха спонтанни аборти — ту през четвъртата, ту през шестата седмица. Лекарите разперваха ръце, поклащаха глави и казваха: