— И какво следва от това? — попита Роян.
— Че са много стари — отговори Никълъс. — Базалтът е твърд камък. За да успеят водите да загладят ръбовете, трябва да мине доста време.
— Какво мислиш е предназначението на тези дупки?
— Нямам ясна представа.
— А може би са служели за опорни точки на някакво скеле или друго подобно… — предположи Роян и Никълъс я изгледа с възхищение.
— Добра идея. Нищо чудно.
— Ти имаш ли друго обяснение?
— Може да представляват знаци с религиозно съдържание — подхвърли Никълъс. — Да изпълняват култови функции — усмихна се той, като видя съмнението в погледа й. — Признавам, не звучи убедително.
— Добре тогава, да обсъдим въпроса за скелето. Защо на човек ще му хрумне да строи скеле на такова място? — излегна се Роян отново на земята и започна да върти между пръстите си откъсната тревичка.
Никълъс вдигна рамене.
— Може би е имало стълба, слизаща до водите на реката?
— Друго?
— Не мога да се сетя за друго.
Роян се замисли, но поклати глава.
— И аз не мога — беше захапала тревичката и сега я изплю. — Ако наистина това е било целта, излиза, че стълбата е била от голямо значение за хората, които са я построили. Ако се вярва на описанието ти, конструкцията трябва да е била доста солидна, навярно е носила тежестта на много хора или на тежки товари.
— Североамериканските индианци са строили рибарски платформи над водопадите, за да хвърлят мрежи и ловят сьомга.
— Дали по тези места е имало голям улов на риба? — заинтересува се Роян, но Никълъс вдигна повторно рамене.
— Никой не може да каже. Преди много време може и да е имало, ама кой знае…
— Това ли е всичко, което видя?
— Високо в скалата, точно по средата между двете вертикални линии, забелязах нещо като барелеф.
Тя се надигна рязко от тревата.
— Можа ли да го видиш добре? Надпис ли беше или рисунка? Какъв беше стилът на изображението?
— Нямах възможност да се занимавам с подробности. Намираше се много високо, а в пролома светлината е оскъдна. Дори не съм убеден дали не става дума за естествена вдлъбнатина.
Личеше си, че отговорът му горчиво я разочарова, но след като се замисли, Роян попита:
— Друго нямаше ли?
— Имаше — усмихна се Никълъс. — Много вода, студена и движеща се с голяма скорост.
— Какво ще правим с твоя предполагаем барелеф?
— Нямам ни най-малка представа, но със сигурност ще трябва да го погледна втори път.
— Кога?
— Утре е Тимкат. Единственият ден, когато можем да се вмъкнем незабелязани в църквата. Като свършим с това, ще направим план за проучване на пролома.
— Не ни остава много време, Ники, а има толкова интересни неща за правене.
— Я го повтори! — рече й тихичко той.
Роян усети дъха му върху устните си. Двамата бяха доближили глави като конспиратори, но и като любовници. Едва сега си даде сметка, че думите й могат да бъдат разбрани двузначно. Затова бързо скочи на крака и започна да отупва праха и тревичките от потурите си.
— Ако смяташ да нахраниш народа с една-единствена риба… Или се смяташ за Христос, или ще трябва да наловиш още доста!
Игуменът бе избрал двамина дебтери да ги съпровождат, сиреч да разблъскват тълпата пред тях. Още не бяха стигнали обаче края на стълбата, когато двамата монаси сами се оказаха погълнати от множеството и Никълъс и Роян се останаха сами.
— Стой плътно до мен! — рече Никълъс на приятелката си и я стисна над лакътя, а с рамо разчистваше път колкото да се промушат. Разбира се, той самият беше сторил всичко възможно двамата с Роян да загубят Борис и Тесай, които също присъстваха някъде из морето от хора.
Най-накрая стигнаха до една от здравите каменни колони, които подпираха скалата над терасата, и Никълъс облекчено се облегна на нея. Така хем устояваше на напора на тълпата, хем имаше добра видимост към входа на скалната църква. Роян не беше достатъчно висока, за да гледа над главите на хората, та Никълъс кавалерски й помогна да се качи на каменните перила на стълбите, където я притисна до себе си на колоната. За да не падне, тя се държеше за рамото му и полагаше усилия да не гледа встрани, където зееше пропастта.
Богомолците не спираха да напяват монотонните си химни, докато дузина различни музикално-инструментални състави удряха по тъпаните си и надуваха пискливи свирки. В средата на всеки от оркестрите стоеше ръководителят на формацията, облечен в пищно облекло и скрил се от лъчите на слънцето под огромен, пъстър чадър.