Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.
— Тук съм, ефенди.
Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.
— Какво се случи? — сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.
— През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.
— Колко бяха? Видя ли лицата им?
— Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя — посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.
Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата — всичко беше задигнато.
Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.
След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.
— И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата — всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… — Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. — Да не са…
— Да! — изпревари го тя с отговора си. — Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. — В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. — О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… — обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. — Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.
— Спокойно, миличко. Да не прибързваме със заключенията. Може да става дума за случайно нападение на разбойници.
— И защо ще крадат записките ни? Какво толкова ценно би открил един шуфта в няколко листа хартия и един топ снимки? И къде е отивал хеликоптерът на „Пегас“ вечерта преди нападението? Нас са търсили, Ники, сигурна съм, че е така. Искали са да ни убият, както убиха Дураид. Биха могли да се върнат всеки момент, а ние дори нямаме оръжие да се защищаваме.
— Така е, признавам, че сме в доста деликатно положение. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Тъй и тъй няма какво повече да киснем тук. Свършихме всичко, за което сме дошли — успокояваше я Никълъс и нежно я полюляваше в прегръдката си. — Не се предавай! Ще спасим каквото можем от цялата бъркотия и веднага тръгваме към чакащите коли.
— Ами какво ще правим с умрелите? — отдръпна се Роян крачка назад и с известни усилия успя да спре сълзите си и да се овладее. — Колко от хората ни са оцелели?
— Али, Салин и Киф са се спасили. Успели са веднага след стрелбата да изскочат от колибите и да се скрият в тъмното. Казах им веднага да се приготвят за път. Вече говорих с един от духовниците. Ще се погрижат за погребението на убитите и ще съобщят на властите, веднага щом им се удаде случай. Но и монасите са съгласни, че атаката е била насочена към нас двамата с теб и че продължаваме да сме в опасност. Сами ни подканват да напуснем възможно най-скоро долината.
След час бяха готови да потеглят. Оставиха цялото оборудване, заедно с личните вещи на Борис, на грижите на Яли Хора. Мулетата бяха натоварени само с най-необходимото, защото Никълъс твърдо бе решил да не се бави нито минута по пътеката.
Игуменът дори им осигури неколцина монаси, които да ги придружат до края на пролома.
— Само пълен безбожник би посмял да ви нападне, докато Христовият кръст бди над главите ви.