Никълъс влезе в колибата с одраната антилопа, където всичко беше по местата си. Нави изсъхналата кожа на руло и я върза отгоре на един от самарите. С това приготовленията приключиха и той даде знак на мулетарите да подкарат животните.
Тамре бе успял да си намери място сред монасите от ескорта и щом групата пое по пътеката, съвсем естествено се примъкна близо до Роян. Нататък вървяха цял километър под натрапчивото жалеене на останалото монашеско братство, което ги изпроводи до реката.
Жегата беше нетърпима. Из въздуха не се усещаше и най-малък полъх на вятър, скалистите склонове на дефилето се бяха нажежили като скари на слънцето, опитвайки се да подпалят подметките на катерещите се. Потта се изпаряваше още щом попиеше по дрехите и скоро кожата им се покри със здрава корица от бели кристалчета сол. Мулетарите, пришпорени от страха, бяха подкарали в убийствена крачка и животните, жестоко ръчкани с пръчки в слабините, щат не щат трябваше да подтичват край тях.
До средата на следобеда бяха изминали целия път от сутринта в обратната посока и отново се оказаха на мястото на някогашния египетски бент. Никълъс и Роян дадоха няколко минути почивка, колкото да потопят глави в хладните води на реката и да измият солта и потта от вратовете си. Застанаха един до друг над водопада и махнаха за сбогом на живописния пролом, където се сбираха всичките им надежди.
— Колко ли време ще чакаме, преди да се върнем? — запита се на глас Роян.
— Не можем да си позволим никакво бавене — отговори й Никълъс. — Дъждовете се задават, а хиените са уловили миризмата и вече са плътно по петите ни. Оттук нататък всеки ден е от изключително значение за делото ни, един час повече и може горещо да съжаляваме.
Роян се загледа за последно в каньона и тихо промълви:
— Още не си спечелил играта, Таита. Гонитбата продължава.
Обърнаха се на другата страна и поеха след мулетата нагоре по пътеката. Вечерта дори не спряха на мястото, където бяха лагерували на слизане, ами продължиха още няколко километра нататък, преди мракът да ги спре принудително. От притеснение не си направиха труда да се настанят удобно, ами се натъпкаха с неквасения хляб и животинската мазнина, които монасите предвидливо бяха взели от манастира, и легнаха да спят. Никълъс и Роян разпънаха спалните си чували един до друг на нагорещените скали и, използвайки част от багажа за възглавници, потънаха в сиви сънища.
На другата сутрин, още призори, докато мулетарите товареха обратно животните, Никълъс и Роян изпиха по голяма чаша силно етиопско кафе. Поосвежиха се и потеглиха нагоре по пътеката.
Изгряващото слънце скоро освети като с прожектор стръмните стени на дефилето и върховете над тях толкова ясно се откроиха на фона на розовото небе, че човек си представяше как с едно движение на ръката ще успее да ги докосне. Както вървяха, Никълъс отбеляза пред запъхтялата се Роян:
— Ако поддържаме тази крачка, навярно ще успеем следобед да излезем от вътрешното дефиле. Не е изключено още тази вечер да стигнем пещерата под водопада.
— Което означава, че ще съкратим с два дни прехода и утре по някое време ще сме при камионите.
— Може и така да стане — рече Никълъс. — Ще се радвам по-скоро да се махнем оттук.
— Да, и аз се чувствам като в капан — съгласи се Роян и огледа каменистите, раздробени като на парчета от мозайка склонове, които ограждаха пътеката и ги караха да следват плътно коритото на Дендера. — Знаеш ли, Ники, през нощта доста размишлявах над ситуацията…
— И до какви заключения стигна?
— Заключения е силно казано. Просто има някои неща, които и досега не ми дават покой. Представи си, че след като са откраднали записките и снимките ни, някой от хората на „Пегас“ се окаже в състояние да разчете сам надписа. Как ли ще реагират, щом разберат докъде сме стигнали в търсенето?
— Във всеки случай, никак няма да се зарадват — кимна Никълъс. — Но от друга страна, това няма никакво значение, след като се намираме на хиляди километри от цивилизацията. Единственото, което ни остава сега, е да си отваряме очите на четири и да внимаваме да не се побъркаме от паника. Дори и на карабината си не мога да разчитам. Все едно сме ято патици, чакащи ловеца да ги гръмне.
Изглежда Али, мулетарите и придружаващите ги монаси бяха на същото мнение, защото никой и не помисляше да забави крачка. Едва по пладне водачът даде знак за почивка и всички се завтекоха да поят мулетата или да варят кафе. Помощниците му палеха огньове, а Никълъс извади бинокъла си от дисагите на най-близкото муле и започна да катери скалистия склон край пътя. Не много надалеч видя, че Роян се е впуснала да го гони. Изчака я да го настигне и й се скара: