— Благодаря, сър — засмя се Роян на комплимента му, — но и вие не ми отстъпвате по нищо. Мога ли да ви хвана под ръка?
— Аз пък се готвех да те нося на гръб, придобити навици, нали разбираш…
— Тези времена безвъзвратно отминаха — похвали му се тя и извади на показ гравираното бастунче от слонова кост, което икономът любезно й бе дал за времето на престоя. Хвана се с едната ръка за Никълъс, а с бастунчето се подпираше при всяка стъпка с болния си крак. Преди да стигнат края на дългия коридор, Роян тихичко подшушна на кавалера си: — А всъщност как се казва домакинът ни?
— Посланик на Нейно Величество британската кралица сър Оливър Брадфърд КМГ.
— Което означава кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, нали?
— Нищо подобно — поправи я Никълъс. — Означава просто: „Казвайте Ми Господ“.
— Ти си невъзможен! — изкиска се Роян, но скоро си върна сериозността. — Успя ли да пратиш факс на госпожа Стрийт?
— Приела го е още при първия опит, получих отговор. Праща ти много поздрави и обещава да събере веднага информация за „Пегас“.
Вечерта беше приятно хладна и сър Оливър ги чакаше на верандата. Джефри избърза напред за официалното представяне на гостите. Посланикът имаше гъсти бели коси и червендалесто лице. Джефри вече ги беше предупредил за някои негови странности и най-вече за недоброжелателното му отношение към английските туристи, причиняващи главоболия. На стария господин обаче му бе достатъчно да се запознае с Роян, за да забрави всякаква неприязън.
На вечерята присъстваха още дузина гости, без да се смятат Джефри и Силвия Тенънт. Лично сър Оливър подаде ръка на Роян и я представи на останалите сътрапезници. Никълъс трябваше да ги следва сам-самичък, примирил се веднъж завинаги, че Роян привлича погледите на всички, не само неговия.
— Нека ви представя генерал Обеид, началник на етиопската полиция — започна сър Оливър.
Въпросният началник беше висок и забележително тъмен на цвят. В синята си униформа беше направо ослепителен. Когато Роян му подаде ръка, той се наведе в церемониален поклон.
— Доколкото си спомням, имаме уречена среща за утре сутринта. Отсега знам, че ще я чакам с нетърпение.
Роян хвърли несигурен поглед към сър Оливър. За пръв път научаваше за подобна подробност.
— Генерал Обеид би искал да научи повече за случилото се в долината на Абай. Настоява да разговаря лично с вас и със сър Никълъс — обясни сър Оливър. — Позволих си малката свобода да наредя на секретарката си да ви уреди среща с Негово превъзходителство.
— Просто рутинен разговор, имате искрените ми уверения. Доктор Ал Сима, сър Никълъс… Ще отнеме съвсем малко време.
— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си да ви бъдем от полза — увери го на свой ред Никълъс. — По кое време ще се видим?
— Най-добре ще е срещата ни да се състои в единадесет сутринта. Надявам се, нямате други ангажименти.
— Ни най-малко, часът ни се струва напълно подходящ — съгласи се Никълъс.
— Шофьорът ми ще ви вземе в десет и половина — обеща сър Оливър.
На масата Роян беше настанена между сър Оливър и генерал Обеид. Беше твърде красива и чаровна, за да не прикове изцяло вниманието на двамата мъже. Никълъс си каза, че му е време да свиква да я гледа в компанията на чужди хора; в крайна сметка, доста време я пазеше само за себе си.
Той самият се радваше на недотам веселата компания на лейди Брадфърд в отсрещния край на масата. Госпожата се беше впуснала в неизвестностите на втори брак и то с тридесет години по-възрастен съпруг. Това, което му правеше по-скоро лошо впечатление, бе силният й лондонски акцент, както и твърде баналните й черти. Госпожата се изгубваше под дългите си, силно изрусени коси, а бюстът, подаващ се предизвикателно от деколтето, беше твърде голям, за да се приеме за естествен. Изобщо, събеседницата му представляваше олицетворение на старческите мечти и тъкмо това го вбесяваше. Оказа се, че е същински експерт по генеалогията на благородническите фамилии в Англия, още един показател, че е заклет сноб. Нито за миг не преставаше с въпросите си за предците му, любопитствайки до няколко колена назад във времето.
Най-накрая се провикна до другия край на масата, където се хранеше съпругът й.