Джефри бе така добър да им прави компания до повикването за самолета и когато минаха зад бариерата, продължи да им маха. Като че ли погледът му беше насочен повече към Роян, отколкото към бившия му състудент.
Местата им бяха зад крилото на самолета и Роян се разположи до прозореца. Пилотите включиха двигателите и самолетът бавно започна да се предвижва по пистата. Никълъс се разправяше с любезната стюардеса, настояваща да сложи плика с ловния трофей в багажника над главата му. Роян нямаше какво друго да прави, освен да зяпа през кръглия люк и да си вземе последно сбогом с Адис Абеба.
Изведнъж тя замръзна на седалката си и без да сваля очи от люка, сграбчи Никълъс за ръката.
— Виж! — изсъска тя зловещо, сякаш искаше от разстояние да усмърти някого с погледа си.
Никълъс любопитно доближи глава до стъклото и огледа летището.
— „Пегас“! — обясни с една дума Роян и посочи малкия самолет „Фалкон“, който току-що беше кацнал и спираше в далечния край на летището. На опашката на лъскавата, боядисана в зелено машина, гордо се перчеше крилатият червен кон, вдигнал високо предните си крака. Вратата се отвори и спускайки се като подвижен мост, се опря вместо стълба на пистата. Пред зеления „Фалкон“ вече се бяха събрали посрещачи, нетърпеливи да видят пътниците.
Най-напред излезе дребничък мъж, облечен в тропически костюм с кремав цвят и с бяла панамена шапка на главата. Въпреки скромния му ръст, отдалеч се усещаше голямата му самоувереност, навикът да командва. Лицето му бе съвсем бледо, сякаш мъжът току-що напускаше страната на вечната зима, и това му придаваше особено странно излъчване насред африканския континент. Имаше здрава, изпъкнала челюст и издаден напред нос, а погледът под гъстите тъмни вежди пронизваше хората пред него.
Никълъс веднага разпозна важната особа. Прекалено често се бяха засичали по време на разпродажбите в „Кристи“ и „Сотби“. Пък и подобен човек трудно можеше да бъде забравен, дори да си го виждал един-единствен път в живота си.
— Фон Шилер! — възкликна Никълъс, а германецът надменно оглеждаше групичката пред самолета.
— Надут пуяк — изказа мнението си Роян, — или може би отровна кобра, готвеща се да нападне.
Фон Шилер надигна шапката си и се спусна по стълбата с леката походка на спортист. Никълъс изкоментира:
— Трудно ще кажеш, че е на седемдесет.
— Ако се съди само по движенията му, не бих му дала повече от четиридесет — съгласи се Роян. — Като го гледам, сигурно си боядисва косите и веждите.
— Да му се не види! — едва не извика Никълъс. — Я виж кой е дошъл да го посрещне!
На лъчите на слънцето заблестя цяла галерия от военни отличия и нечия висока фигура, облечена в синя униформа, се откъсна пред групата на посрещачите. Щом Фон Шилер приближи, орденоносецът отдаде чест, долепяйки тържествено ръка до лъскавия кожен ръб на фуражката си; сетне пое тази на немеца и приятелски я стисна.
— Довчерашният ти обожател генерал Обеид. Нищо чудно, че не можа да ни приеме. Бил е зает с приготовленията си за посрещането.
— Погледни, Ники — на Роян не й достигаше въздух от вълнение. Вече не обръщаше внимание на двамината наперени чичковци, които продължаваха да си стискат ръцете на пистата. Погледът й стоеше прикован във вратата на фалкона, където току-що се беше появил друг, много по-млад мъж. Беше гологлав, кожата му изглеждаше доста жълтеникава, затова пък гъстите му, черни коси излъчваха здраве и сила.
— Този никога не съм го виждал. Познаваш ли го?
— Нахут Гудаби. Помощникът на Дураид в музея. Човекът, който наследи директорския му пост.
В момента, в който и Нахут тръгна да слиза по стълбите, самолетът на Никълъс и Роян се извърна към пистата и започна да ускорява. Повече нямаше как да наблюдават какво става пред летището. Двамата се отпуснаха на седалките и се изгледаха продължително един друг. Пръв успя да си върне дар словото Никълъс.
— Събрание на вещиците. Време им беше. Ние поне имахме късмет да ги видим с очите си. Край на тайните. Съставът на противниковия отбор ни е известен.
— Фон Шилер е треньорът — продължи в същия дух Роян. От гняв и възмущение й идеше да хвърля предмети. — А Нахут Гудаби е център-нападателят. Именно той се е свързал с наемните убийци в Кайро и ги е пуснал по следите ни. О, Господи, Ники, да го беше чул какви ми ги разправяше на погребението на Дураид: колко му се бил възхищавал, как го бил уважавал. Гаден, гнусен лицемер! Убиец!
Двамата се умълчаха, а самолетът се откъсна от пистата и започна да набира височина. След известно време Роян промълви: