В моменти като този ясно проличаваше огромната разлика във възрастта им. Ако той подхождаше с предпазливостта на изпатилия, тя винаги разсъждаваше с присъщата на младежта нетърпеливост.
— Ти не разбираш — отсече Дураид.
Винаги я дразнеше тази реплика. Тя й напомняше за света, в който всичко зависи от мъжа, а жените нямат право на избор. Роян обаче дълго време бе живяла в общество, където се зачиташе правото й на равнопоставеност; и досега не можеше да се спаси от чувството, че е разкъсана между два свята — западния и арабския.
Майката на Роян беше англичанка, попаднала на работа в британското посолство в Кайро по време на смутните времена след Втората световна война. Там се запознала с бащата на Роян, за когото се омъжила. Тогава той бил младши египетски офицер, прикрепен към щаба на полковник Насър. Връзката им била твърде случайна, за да продължи дълго и двамата се бяха развели много преди Роян да навлезе в пубертета.
Майката бе настояла да се върне в родния си град Йорк, където да роди детето. Така то щеше да получи британско поданство. По-късно, когато родителите й се разделиха окончателно, Роян — отново по настояване на майка си — се върна обратно в Англия, където ходеше на училище. Всяка ваканция обаче прекарваше заедно с баща си в Кайро. Баща й направи забележителна кариера и в крайна сметка се добра до министерски пост в правителството на Мубарак. Заради силната си обич към него, дъщеря му започна да се счита много повече египтянка, отколкото англичанка.
Именно баща й уреди брака й с Дураид Ал Сима. Това беше последното, което успя да стори за нея, преди да умре. Роян си даваше сметка, че смъртта му наближава и дори не се бе опитала да му се противопостави. Образованието и годините, прекарани в модерното, европейско общество, я караха да гледа с неприязън на мисълта, че други решават съдбата й, но коптската традиция така повеляваше, а тя нямаше силата и желанието да се опълчи на рода и на църквата, към които принадлежеше, затова бе дала съгласието си.
Но бракът й с Дураид в никакъв случай не можеше да се нарече непоносим. Дори би й се сторил повече от щастлив, ако в студентските си години не бе познала романтичната любов. Когато учеше в университета, Роян бе попаднала в мрежите на Дейвид, който й бе показал що е страст и любов и най-накрая — какво значи разбито сърце; защото и той бе послушал родителите си, оженвайки се за някаква нелюбима блондинка, която повече подхождала на положението му.
Роян харесваше и уважаваше Дураид, но често й се беше случвало нощем да помечтае тялото, което я докосва, да бъде здраво и младо като нейното.
Най-накрая тя се сепна, забелязвайки, че е престанала да слуша мъжа си и отново насочи цялото си внимание към него.
— Пак говорих с министъра, но не мисля, че ми вярва. Предполагам, Нахут отдавна го е убедил, че съм се побъркал — горчиво се усмихна Дураид. Нахут Гудаби беше неговият амбициозен помощник, който се ползваше с доста връзки във висшите кръгове. — Във всеки случай министърът твърди, че държавата не разполага с нужните пари и затова трябвало да търся другаде подкрепа. Прехвърлих отново целия списък на възможните спонсори и успях да сведа броя им до четирима. Най-напред стои естествено музеят Гети, но никога не ме е привличала идеята да работя с такава голяма институция, където всеки се крие зад другите. Предпочитам да си сътруднича с частни лица, по възможност с един човек. Така се взимат по-лесно решения.
Роян беше чувала това поне няколко пъти, но и сега послушно се опитваше да следва мисълта му.
— Следващият е хер Фон Шилер. Той има и пари, и интерес, но не го познавам достатъчно добре, за да му се доверя.
Както обикновено, стигнеше ли до това място, Дураид се умълча. Роян обаче добре знаеше какво следва и бързо го изпревари:
— Ами американецът? Той е известен колекционер — подхвърли тя.
— С Питър Уолш ще бъде изключително трудно да се работи. Страстта му да притежава го прави често безскрупулен. Да си призная, хора като него ме плашат.
— И тогава кой остава? — попита Роян.
Той дори не отговори, защото четвъртото име беше достатъчно добре познато и на двамата. Вместо това, насочи вниманието си обратно към материала, оставен на работната му маса.
— Всичко изглежда толкова невинно, толкова обикновено. Някакъв древен папирус, няколко снимки и тетрадки, копия, извадени на компютър. Направо е невероятно да си представи човек какви беди могат да се случат, ако тези хартийки попаднат в грешни ръце — отново въздъхна Дураид. — Да си го кажем направо — смъртоносни беди.