От устрема на падащата вода се образуваше толкова силно въздушно течение, че всеки от групата посегна да се хване за някой ръб в скалите. Пяната безжалостно ги пръскаше и обливаше лицата им, но етиопският водач непоколебимо продължаваше напред по пътеката. В един момент на останалите започна да им се струва, че струите вода още малко и ще ги отнесат в бездната, чието дъно се виждаше на поне няколкостотин стъпки в краката им.
Изведнъж като по чудо водите се разтвориха пред тях и един след друг хора и животни се оказаха зад прозрачната им завеса. Намираха се в дълбока ниша, извайвана в продължение на милиони години в кремъка от неуморимото течение на водопада. Единствената светлина в това мрачно и влажно местенце идваше откъм водната завеса на входа. Мъхът по стените, влажният под на нишата и зеленикавото сияние, което идваше откъм водопада, караха пътниците да се чувстват като в някой приказен дворец под морските вълни.
— Тук ще прекараме нощта — обяви тържествено Борис, щастлив, че е успял да смае двамината си клиенти. За да ги убеди, че говори сериозно, посочи купчините дърва за огрев, оставени в дъното на пещерата. Над огнището камъкът беше почернял от сажди. — Мястото е било използвано в продължение на столетия от мулетарите, снабдяващи манастира.
Прибраха се навътре в пещерата и шумът от падащата вода се изгуби донякъде, превръщайки се в дълбок тътен, идващ дълбоко из недрата на скалата. Щом помощниците разпалиха огньовете, заслонът за през нощта се оказа не само топъл и уютен, но и изключително романтичен.
Никълъс имаше набито око за някои неща и затова сега, без да му мисли, избра най-удобното място в цялата пещера, намествайки се в дъното на малка ниша. Съвсем непринудено и Роян се настани до него, разстилайки спалния си чувал в съседство. И двамата бяха смазани от умора след безкрайното слизане по скалите, затова след вечеря се изтегнаха блажено един до друг в чувалите и замислено се загледаха в отраженията на пламъците по стените на пещерата.
— Само помисли! — прошепна Роян. — От утре ще вървим по стъпките на самия Таита.
— Да не говорим за стъпките на Богородица — усмихна се под мустак Никълъс.
— Ти си един ужасен циник — въздъхна. — И за капак на всичко, предполагам, че хъркаш.
— Предстои ти сама да се увериш — отговори й той, но тя със сигурност заспа много преди него.
Дишането й беше равно и тихо, той едва го чуваше на фона на падащите води. От доста време не му се беше случвало да лежи до красива жена. Когато реши, че Роян е потънала в дълбок сън, Никълъс се пресегна и я погали нежно по бузата.
— Приятни сънища, малката — прошепна той едва-едва. — Днес имаше тежък ден.
Така обикновено оставяше да спи в леглото малката си дъщеря.
Мулетарите се бяха събудили много преди зазоряване, затова целият керван бе готов за път още щом светлината стана достатъчна да осветява пътя в краката им. Когато слънчевите лъчи огряха горния край на кремъчните скали, пътниците все още се намираха достатъчно високо по склона, за да се радват на зрелищната гледка далеч в краката си. Двамата англичани не издържаха на изкушението, отместиха се встрани, за да не пречат и оставиха всички останали да ги задминат.
Никълъс си намери местенце да седне и разгъна сателитната снимка пред себе си. Като набелязаха по-високите върхове и най-отчетливите забележителности на областта, двамата започнаха да се оглеждат и да внасят известен порядък в пълния хаос от бездни и скали, който ги обграждаше.
— Оттук все още не можем да видим самата река — посочи Никълъс. — Коритото й се крие дълбоко в недрата на вътрешното дефиле. Трябва да застанем на самия ръб, за да я зърнем отгоре.
— Ако правилно сме установили сегашното си положение, реката би трябвало да прави два завоя във формата на подкова около онзи връх насреща.
— Да, а устието на Дандера се намира в онази посока, под скалите. — Никълъс започна да мери разстоянията на снимката с кокалчето на палеца си. — Около двадесет и пет километра оттук.
— По всичко изглежда, че през последните векове Дандера е променяла поне няколко пъти течението си. Само оттук виждам поне две долчинки, които изглеждат като пресъхнали речни корита — посочи Роян с пръст. — Там и там. И двете са погълнати от джунглата. — Личеше си, че действителността се оказва по-разочароваща от очакваното. — О, Никълъс, всичко е толкова объркано по тези места. Как бихме могли да се натъкнем на входа на каквато и да е гробница?