— Гробница ли? Каква гробница? — попита Борис, обладан от жив интерес. Беше се върнал специално заради тях. Заради безшумните му стъпки не го бяха усетили. — За какво говорите?
— Как за какво? — зачуди се Никълъс, без да се смущава ни най-малко от намесата в разговора им. — За гробницата на Свети Фруменций, естествено.
— Нали манастирът носи неговото име? — не по-малко безгрижно запита на свой ред Роян. В същото време бързо нави снимката.
— Да — отвърна Борис на руски, видимо разочарован. Явно му се искаше да става дума за нещо по-интересно. — Точно така, Свети Фруменций. Но никой няма да ви допусне до гробницата. Няма да ви пуснат дори във вътрешността на манастира. Само духовници имат право да влизат.
Той си свали шапката и зачеса късата, корава коса по темето си. Човек имаше усещането, че под ноктите му има не косми, а метални жички.
— Тази седмица е церемонията Тимкат, Благословията на Табот. Ще бъде вълнуващо преживяване, не се и съмнявам, че ще видите интересни неща. Но няма да ви пуснат до Светая Светих, още по-малко до гробницата. Досега не съм срещал бял човек, който да е бил удостоен с тази чест.
Борис присви очи и погледна към слънцето.
— Трябва да продължаваме. Разстоянията изглеждат малки, но ни чакат още два дни път до бреговете на Абай. Теренът там е много тежък. Дори прославените ловци на дик-дик ще видят затруднения с придвижването — засмя се той доволно на шегичката си и се спусна надолу по пътеката.
Колкото повече наближаваха долния край на скалите, толкова повече градусът на наклона намаляваше, стъпалата, които изграждаха пътеката, ставаха по-ниски и по-широки. Групата ускори крачка, но затова пък климатът наоколо започна да се сменя осезателно. Хладният, свеж планински бриз бе изместен от горещите, задушливи талази на екваториалния въздух. Джунглата започваше да дъха в краката им.
— Горещо! — отбеляза лаконично Роян, докато сгъваше ненужния вече вълнен шал.
— Поне десет градуса по-топло от вчера — съгласи се Никълъс, който също свали армейското си поло и остави косата си разчорлена като птиче гнездо. — Колкото повече се приближаваме до Абай, толкова по-горещо има да става. Като си помисля, че ни остава да смъкнем още цял километър…
Известно време пътеката следваше течението на Дандера. В един момент пътниците се оказваха на няколкостотин стъпки над водите й, в следващия нагазваха до кръста в ледените струи на някой от ръкавите й. Инстинктивно се залавяха за самарите на мулетата, иначе бурното течение щеше да ги отнесе безвъзвратно надолу към бездната.
От една точка нататък обаче проломът на Дандера стана толкова тесен, че беше невъзможно повече да се следва. Отвесните скали на ограждащите я скали се забиваха право във водите й, губейки се в дълбоки и зловещи вирове. Керванът трябваше да се отдели от бреговете и да продължи по пътеката, извиваща се като умираща змия из проядените от ерозията хълмове и червеникавите скали из вътрешността на дефилето.
Два-три километра по-надолу пътят отново излизаше на реката, която обаче вече навлизаше в гъстите гори и видимо променяше настроението си. Над самата повърхност провисваха дълги лиани, а главите на хората обърсваха мъха по дърветата. На Никълъс и Роян постоянно им се струваше, че ги дебне гъстата и рошава брада на стария свещеник от Дебра Мариям. От върховете на дърветата ги заговаряха маймунки, които се пулеха в неприкрито възмущение от къде на къде разни хора ще се бъркат в интимните им дела. По някое време сред гъсталака се чуха тревожните стъпки на по-голям звяр и Никълъс погледна към Борис.
Руснакът поклати глава и се засмя.
— Не, англичанино, не е дик-дик. Просто куду.
Антилопата се спря на възвишението срещу тях и ги изгледа. Представляваше едър мъжкар със силно навити на спирала рога — прекрасно животно с дълга козина на гърдите и уши, щръкнали като тръби на тромпет. В погледа на широките му очи се четеше изненада и уплаха. Борис си подсвирна тихичко и изражението му се измени до неузнаваемост.
— Сто и двадесет сантиметра рога. В класацията на „Роуланд Уърд“ ще заемат със сигурност първото място. — Репликата му се отнасяше до изданието, което следеше ударения едър дивеч и представляваше своего рода Библия за заклетия ловец. — Не искаш ли да го гръмнеш, англичанино? — хукна Борис до най-близкото муле, където беше карабината на клиента му. Набързо я извади от калъфа и му я предложи.