— Остави го да живее — отклони предложението му Никълъс. — Мен ме интересува само дик-дик.
Животното завъртя бялата си сякаш напудрена със захар опашчица и изчезна зад ръба. Борис направи кисела физиономия и се изплю в ръката.
— Защо толкова настояваше да застреляш антилопата? — не разбираше Роян.
— Защото една снимка на рекордно дългите рога щеше да отива добре на рекламните му материали. Всеки си търси клиенти, нали?
През целия ден продължиха да следват лъкатушещата пътека. В късния следобед се спряха и вдигнаха лагер над реката. Личеше си, че мястото е било използвано с подобни цели много пъти преди тях. Пътят към дъното на пролома се оказваше в известен смисъл тържествен ритуал, който не биваше да бъде изменян. Всеки пътник трябваше да отдели три пълни денонощия за достигането на манастира и да пренощува на все същите места, където бяха отсядали другите преди него.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа душ — обърна се към клиентите си Борис, — но ако все пак искате да се изкъпете, има безопасен вир след първия завой нагоре по течението.
Роян изгледа Никълъс в очакване.
— Цялата съм в пот. Моля те, ела да ме пазиш, докато се къпя. Ще застанеш така, че да ме чуеш, ако имам нужда от теб, става ли?
И така, Никълъс се излегна на зеления мъх, протегнал се почти досами водата, и се заслуша в пляскането и доволните писъци на спътницата си, която се радваше на студените води на реката. Беше застанал нарочно от другата страна на завоя, за да не я наблюдава, докато се къпе, но по едно време си даде сметка, че течението я е изместило по-надолу по реката. През листата на дърветата се показа нечий мокър гръб, лъснал на слънцето. Никълъс бързо отмести погледа си на другата страна и с изненада установи как само секунда недискретност бе подействала благотворно на самочувствието му на мъж. Едно късче голота го караше да мисли за какво ли не…
Най-сетне Роян се показа иззад прикритието и докато бършеше косата си, безгрижно си подсвиркаше.
— Твой ред е. Искаш ли да те пазя? — попита тя.
— Благодаря, вече съм голямо момче — отклони Никълъс предложението й, но докато тя го подминаваше, не му убягнаха лукавите искрици в погледа й. Кой знае, може би си даваше сметка, че течението я е отнесло по-далеч от предвиденото, че някой я е гледал иззад храсталаците по брега? Мисълта му се стори примамлива.
Отиде да се изкъпе във вира сам, но когато се съблече и погледна надолу към тялото си, видяното го накара да се почувства гузен. Откакто Розалинд си беше отишла, не бе срещал жена, която да му въздейства така.
— Едно гмуркане в студеното няма да ти се отрази никак зле, приятелче — захвърли той дънките си върху близкия храст и скочи във водата.
След вечеря, докато стояха край лагерния огън, Никълъс изведнъж надигна глава и се ослуша като стреснат.
— Дали не са започнали да ми се причуват звуци? — зачуди се той на глас.
— Не — засмя се Тесай. — Това, което чуваш, са песни. Монасите от манастира идват да ни посрещнат.
Малко по-късно зад клоните на дърветата започнаха да проблясват запалените факли на шествието, което се виеше нагоре по хълма. Щом монасите доближиха, мулетарите и помощниците на Борис се скупчиха пред лагера и на свой ред запяха песни и запляскаха с ръце за добре дошли.
Дълбоките им мъжки гласове се напъваха почти до скъсване, в следващия миг се снишаваха до едва доловим шепот, за да гръмнат отново в ритъма на песента, изпълвайки със своята магия красивата африканска нощ. От удоволствие и страхопочитание едновременно Никълъс започна да усеща тръпки по гърба си.
Най-накрая пред очите им се показаха и белите раса на монасите, които пърхаха като огромни пеперуди на светлината на огньовете и се приближаваха по пътеката. Щом първият от светите мъже стъпи на територията на скромния лагер, прислужниците се свлякоха на колене и сведоха глави. Най-отпред вървяха послушниците, боси и гологлави, след тях — монасите, облечени в дълги бели дрехи и увили високи чалми над главите си. Редиците им се разделиха на две и образуваха почетен шпалир за дяконите и ръкоположените духовници с техните пъстро избродирани раса.
Всеки от свещениците носеше в ръце тежък коптски кръст, изваян от самородно сребро и окачен на върха на дълга пръчка. Дойде ред и те да се отдръпнат встрани, за да могат четирима здрави послушници да изнесат най-отпред покрита с балдахин носилка, която беше поставена в центъра на лагера. На светлината на факлите и газените лампи в лагера златопурпурният плат на балдахина трептеше като ято светулки.