Выбрать главу

Върнаха се при висящия мост и Никълъс намери приятно, сенчесто местенце, където двамата с Роян да изядат на спокойствие храната си. Вече започваха дори да се учудват на горещината, която ги обгръщаше. Роян свали кърпата от врата си, накисна я във водата и блажено обърса лицето си в нея.

Никълъс се бе излегнал на земята и разглеждаше с бинокъла си розовите скали. Опитваше се да открие някакъв процеп или дори дупчица по гладката им повърхност.

Без да сваля бинокъла, започна да разсъждава на глас.

— От прочетеното в „Речния бог“ излиза, че Таита е търсил доброволци да подменят телата на Танус, Великия лъв на Египет, и на самия фараон. — Едва сега той свали лупите от очите си и изгледа Роян. — Това ми се струва меко казано непонятно. За ония времена и при целия комплекс от вярвания, които египтяните са имали за отвъдното, подобна постъпка би им навлякла вечни мъки. Дали оригиналният текст е бил изобщо правилно разбран? Таита наистина ли е подменил мъртъвците?

Роян се засмя и се облегна на лакът, за да го гледа по-удобно.

— Твоят приятел Уилбър винаги ми се е струвал човек с развинтена фантазия. Всъщност, в десетте свитъка имаше един-единствен ред по въпроса: „За мен той беше по-достоен цар от самия фараон“. — След което предпочете да се върне в предишното си положение. — Това само доказва правотата ми да съм против написването и публикуването на книгата. У твоя човек истината и измислицата са до такава степен оплетени, че скоро и аз няма да знам на кое да вярвам и на кое — не. Но доколкото съм наясно с нещата, Танус и до ден-днешен си лежи в своята гробница, фараонът — в неговата си.

— Жалко! — въздъхна Никълъс и прибра книгата обратно в чантичката си. — Погледна часовника си и се надигна. — Ставай да вървим. Ще ми се да проверя какво се крие в другото разклонение на реката. Вчера, като минавахме оттам, ми се стори, че теренът може да крие приятни изненади.

Наближаваше привечер, когато двамата най-сетне се прибраха в лагера. Тесай пъргаво изскочи от колибата с кухнята, за да ги посрещне.

— Чаках ви. Получихме доста интересна покана от страна на игумена Яли Хора. Държи да присъстваме на тържествената вечеря в чест на Катера, нощта преди Тимкат. Помощниците вече са монтирали душа ви, водата е топла. Остава ви време колкото да се изкъпете и преоблечете, после трябва да тръгваме веднага.

Игуменът бе пратил специално неколцина послушници да придружат гостите до залата с гощавката. Момчетата се явиха в лагера по здрач и запалиха факли, с които да осветяват пътя обратно към манастира.

Роян разпозна в един от тях Тамре, епилептика. Когато тя го дари с най-милата си усмивка, за да го отличи сред останалите, той се приближи срамежливо към нея и й поднесе китка горски цветя, набрани същия ден по брега на реката. Тя се оказа неподготвена за подобна проява на любезност, затова, без да се замисли, му поблагодари на арабски.

— Шукран.

— Таффадали — отвърна й момчето на същия език, използвайки правилния род. Дори по акцента му пролича, че арабският никак не му е чужд.

— Откъде си се научил да говориш толкова добре арабски? — зачуди се Роян.

Момчето сведе глава, сякаш въпросът му се стори неудобен, и едва-едва смотолеви:

— Майка ми е от Масава, на брега на Червено море. Арабският е езикът на моето детство.

Когато поеха към светилището, момчето се залепи за Роян като кученце.

Още веднъж Никълъс и Роян трябваше да слязат по дългата стълба в скалите, за да се озоват на покритата тераса. Този път манастирът им се стори едва ли не тесен — до такава степен пространството бе изпълнено с народ. Добре, че ги придружаваше почетният шпалир на послушниците, иначе щеше да им е трудно да си пробият път през струпалите се хора. Черните лица наоколо не се откъсваха от тях, от всички страни се дочуваха поздравления на амхарски, мнозина подаваха ръце ей така, просто да ги пипнат.

Най-сетне достигнаха входа на най-външното помещение на църквата и влязоха. Светилището беше огряно от факли и газени лампи, лицата на светците по стените започваха да танцуват при всяко движение на пламъка пред тях. Подът беше застлан с прясно накъсани дзуки и тръстики, които смесваха дъха си на зеленина с тежката миризма на пушек. Навярно цялото монашеско братство се бе разположило по турски върху влажния килим. Когато гостите и послушниците на свой ред влязоха в църквата, бяха посрещнати от викове за добре дошли и гласовити благословии. До всеки от присъстващите стоеше по глинена манерка с тей, както наричаха тук медовината. По веселите погледи и потните чела човек можеше да разбере, че съдовете отдавна са били приведени в действие.