Сътрапезниците се хвърлиха лакомо върху предложената им храна. Късаха си едри хапки хляб, събираха в шепи тлъстия сос, който иначе щеше да ги олее целите, и тъпчеха широко отворените си усти, които дори не се сещаха да затворят, докато дъвчат. Прокарваха храната с едри глътки тей и понечваха за следващия залък. В съвсем скоро време цялото монашеско братство се бе омазнило до уши и лакти, но това беше само допълнителен повод за веселие, което явно не искаше да напусне ничия душа.
Скоро прислужниците поднесоха на всеки от гостите по още един комат хляб, този път различен на вид. Беше по-твърд, не толкова сочен и вкусен, но затова пък много по-близо до европейските разбирания за хляб, защото се ронеше на трохи, а не приличаше на гума подобно на съдържанието на металните купи.
Никълъс и Роян се опитваха да покажат колко много им се е харесала храната, без да изпускат повечето от нея върху дрехите си, както това вършеха усърдно съседите им. Колкото и да им изглеждаше гнусна, овчата каша се оказа наистина вкусна, а сухият хляб помагаше по-лесно да се поглъща мазнината.
Благодарение на съвместните усилия на празнуващите, медните купи се опразниха с рекордна бързина. Само някое и друго парченце хляб, омесено в мазнина, беше останало по дъното на съдовете, когато послушниците донесоха следващото ястие — пак каша, този път пилешка. Съдържанието на няколкото медни гърнета бе изсипано направо в мръсните купи, за да се омеси порядъчно с останките от овнешкото. Монасите, добре отпочинали в промеждутъка, се хвърлиха в пореден напор.
Докато продължаваха да се тъпчат с пилешкото, съвестните прислужници напълниха отново манерките догоре, от алкохола гласовете им ставаха дрезгави, а репликите — невъздържани.
— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — призна тревожно Роян на Никълъс.
— Затвори очи и си представи, че си в Англия — посъветва я той. — Ти си звездата на вечерта. Няма да те пуснат толкова лесно да си тръгнеш.
Щом и пилето отиде в стомасите на монасите, дойде ред на говеждото. Омесено със сос от овен и кокошка, то винаги се е славило с вкусовите си качества.
Монахът, застанал срещу Роян, обърна до дъно манерката си, но когато прислужникът понечи да я напълни отново, гневно го отпрати с жест и извика:
— Катикала!
Призивът му беше мигновено подет от останалите, които хорово закрещяха:
— Катикала! Катикала!
Послушниците се разтичаха и за отрицателно време се завърнаха с няколко дузини шишета от прозрачната течност, която щяха да налеят в подходящите за целта медни съдове с големина на чаени чаши.
— Ето с това трябва особено да внимавате — предупреди Тесай чужденците.
Те се вслушаха в думите й и без никой да види, започнаха да отливат от чашите си в тръстиките по пода, които жадно попиваха течността. Монасите далеч не гледаха така на въпроса и се заеха сериозно с новото предизвикателство.
— И Борис не изостава никак — посочи руснака Никълъс. Водачът им беше почервенял като рак и се хилеше като малоумен, обръщайки поредната чаша.
Въодушевени от алкохола, монасите скоро се заловиха за любимата си игра. Един от тях взимаше филия хляб, сгъваше я надве и я пълнеше с говежда каша, след което, без да обръща внимание на мазнината, която капеше по цялата му ръка, се обръщаше към съседа си. Жертвата отваряше послушно уста, колкото се може по-широко, и набързо стъкменият сандвич беше навиран докрай между зъбите. Майсторлъкът се състоеше в това да нацелиш точно големината на устната кухина, така че другият да може да налапа храната, без да се задуши. Разбира се, ако станеше грешка, тя си оставаше за сметка на „жертвата“.
Изглежда играта имаше известни правила, защото никой не можеше сам да се тъпче, а освен това капките мазнина не трябваше да попаднат нито върху собственото, нито върху чуждото расо. Колкото повече започнеше да се бори за въздух натъпканият с хляб монах, колкото по-силно се задавяше или разхълцваше, толкова повече се радваха съседите му, които още малко и щяха да си изплюят червата от смях. Когато жертвата най-сетне успееше да се пребори с огромния залък, веднага му се поднасяше чашата с катикала не само като награда, но и като продължение на играта, защото и чашата трябваше да бъде пресушена наведнъж.