— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.
Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.
Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.
— И да го гледаме, и да не го гледаме, това е то — Madoqua harperii — отбеляза тихо Никълъс. — Прощавай, прадядо, че се бях усъмнил в честността ти.
Антилопата се криеше наполовина в сянката на дърветата и тревожно душеше с дългата си муцунка наоколо. Главата й стоеше вдигната високо в знак, че долавя нещо подозрително във въздуха. Тихият ветрец минаваше успоредно по течението на реката, но при всеки по-слаб повей към отсрещния бряг животинчето усещаше неясното и необяснимо човешко присъствие.
Роян чу как изщрака затворът на карабината и бързо свали бинокъла, за да види какво прави Никълъс. Той тъкмо пълнеше барабана на оръжието си.
— Да не смяташ да стреляш? — попита тя тревожно.
— Не и оттук. Разстоянието е триста крачки, а целта е дребна. Ще изчакам да се приближи.
— Няма ли да ти е мъчно да я застреляш?
— Какво значение има дали ми е мъчно или не? Все пак аз съм дошъл по тези места и заради нея.
— Но тя е толкова красива…
— От което разбирам, че като видя грозно животно, трябва да го гръмна от раз.
Тя не му отговори, вместо това вдигна повторно бинокъла. Изглежда вятърът бе повял в тяхна посока, защото дик-дикът най-сетне се успокои и си позволи да откъсне малко от жилавата кафява трева пред себе си. Вдигна отново глава и се насочи през шубраците напред към коварния бряг на реката. На всяка крачка спираше да пасе.
„Върни се обратно!“, опитваше се Роян да спре с мисълта си животното. То обаче не се вслушваше в немите й предупреждения и упорито се приближаваше към смъртта си.
Никълъс се излегна по корем и опря пушката на дебелия корен пред себе си. За по-стабилно подложи отдолу шапката си, смачкана на топка.
— Двеста крачки — мърмореше си той. — Става. Пък и тя няма да се приближи повече. — И започна да се цели през телескопическия мерник. Вместо да стреля, надигна глава в очакване антилопата да се покаже по-добре иззад храстите.
Антилопата обаче също се озърташе. От тръпките, полазили тялото й, личеше обхваналото я напрежение.
— Нещо не й се харесва. Да му се не види, сигурно вятърът пак е задухал в грешната посока — замрънка Никълъс. В следващия миг безпомощно изгледа как антилопата се впуска в бяг и след като се показа за миг на поляната, където я бяха забелязали най-напред, потъна безследно в морето от тръни.
— Давай, дик-дик, давай! — окуражи я от мястото си Роян, а Никълъс се изправи и изсумтя недоволно.
— Така и не мога да разбера какво я подплаши.
В следващия миг обаче изражението му се промени и той внимателно се заслуша. Из въздуха се носеше странен звук, напълно чужд на дивата пустош наоколо. С всяка секунда шумът се усилваше — едновременно стържещ и дрънчащ, тракащ и виещ.
— Вертолет! Ама че работа! — не му трябваше много време да разбере какво беше разбудило природата. Грабна бинокъла от ръцете на Роян и го насочи към небето. Лещите зашариха по безкрайната синя шир над насечения от дървета и скали хоризонт, докато най-накрая не се спряха на търсения обект.
— Ето го — изкоментира мрачно Никълъс и добави: — „Бел Джет Рейнджър“. — Разпозна модела по силуета. — Както изглежда, идва право към нас. Няма смисъл да му се показваме. По-добре да се скрием. — И издърпа Роян и момчето под разперените клони на близкото дърво.
— Сядайте и не мърдайте — нареди им. — Няма как да ни забележат тук.
Продължи да следи приближаването на машината през бинокъла си.
— Навярно принадлежи на етиопските въздушни сили — разсъждаваше той на глас. — Още по-вероятно извършва рутинна проверка дали в областта не се навъртат шуфти. И Борис, и полковник Ного ни предупредиха, че в долината действат както бунтовници, така и чисти разбойници… — но изведнъж се спря насред разсъжденията си. — Бъркам, не е военен. Зелено и червено, отстрани стои нарисувано летящото конче. Ей ги пак приятелчетата ти от „Пегас“.