На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.
— Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава — похвали хората си Нимур. — Никога не сме ги оставяли разочаровани.
Тесай не откъсваше очи от Мек Нимур; като се замисли човек, не ги беше откъсвала цялата сутрин. След последната му реплика тя се приближи до Роян и тихичко й заговори:
— Ето истински великият мъж. Той би могъл да обедини страната ни, навярно за пръв път през последните хиляда години. В негово присъствие се чувствам нищожна и незабележима, но в същото време — млада и изпълнена с надежди, каквато бях като малко момиче.
Преходът до манастира отне цялата сутрин. Когато излязоха на брега на Дандера, Мек Нимур изтегли войниците от пътеката в гъсталака и прати един-единствен разузнавач напред. След като изчакаха около час, насреща им се зададе група послушници от манастира, всеки от които носеше обемист вързоп на главата си.
Момчетата поздравиха Мек с ниски поклони, след което предадоха товара си на войниците и потеглиха обратно към бреговете на Абай.
Във вързопите бяха нагънати монашески одежди, чалми и сандали. Партизаните свалиха камуфлажното си облекло и навлякоха раса, допълнително изтъркани и омърсени, за да не бие на очи, че почти не са носени. Под полите си прибраха само ножове и револвери, останалото въоръжение, заедно с униформите и екипировката, беше скрито в една от многото пещери сред ерозиралите скали, където бяха оставени пазачи.
Последните километри партизаните изминаха в ролята на мирни монаси и бяха обект на горещо посрещане в светилището. Едва при манастира Никълъс и жените се разделиха с Мек и изкачиха обратно стръмната стълба, водеща към смокиновата горичка. Борис ги чакаше и от нерви и гняв не спираше да крачи из лагера.
— Къде, по дяволите, беше толкова време, жено? — нахвърли се той върху Тесай. — Курвясвала си цяла нощ, нали?
— Изгубихме се вчера вечерта — започна да точи локуми Никълъс както се бяха разбрали с Мек Нимур. Сигурността си беше сигурност, Борис не биваше да знае за партизаните. — Тази сутрин се сблъскахме с група монаси, които ни доведоха до манастира.
— Голям ловец, няма що — подхвърли презрително Борис. — Да се изгуби в гората като малко дете. А след това разправя, че не му трябвали водачи. Е, англичанино, видя ли какво значи да се изгубиш в джунглата? Започвам да разбирам защо се задоволяваш с някакъв си дик-дик. — Дори не се опитваше да се смее на грубите си подмятания, вместо това безизразните му сини очи не слизаха от лицето на Тесай. — Ще говорим по-късно, жено. Сега се погрижи за храната.
Въпреки горещината, Никълъс и Роян бяха силно огладнели. Без особена суматоха, Тесай ги нагости с вкусен студен обяд, който те излапаха с удоволствие в дебелата сянка на дърветата. Никълъс обаче отказа виното, поднесено му от Борис.
— Смятам пак да изляза на лов след обяда. Иначе ще си изгубя целия ден.
— Не искаш ли този път да дойда да те водя за ръка? Току-виж пак си се изгубил?
— Благодаря, приятел, но мисля, че ще се оправя и без теб.
Докато се хранеха, Никълъс побутна Роян и й подшушна:
— Ето го и твоят почитател.
След което се обърна по посока на походната кухня, където се бе присламчил слабият, но много висок Тамре. Щом и тя погледна към него, на лицето му се изписа широка, идиотска усмивка, но стеснението надделя и той бързо сведе глава в срамежлив жест.
— Няма да дойда с теб този следобед — рече също така тихо Роян, докато Борис се беше зареял настрани и не ги слушаше. — Предполагам, че пак ще има големи разправии между него и Тесай, по-добре да остана с нея. Ти можеш да вземеш Тамре.
— Да си призная, не се надявах да ми предложиш толкова привлекателна алтернатива. Цял живот съм си мечтал точно за това.
Но когато грабна оръжието и патроните, той все пак даде знак на момчето да го последва. Тамре погледна с надежда към колибата на Роян, но тя отказа да се покаже. След като се убеди, че чака напразно, затътри крака след Никълъс нагоре по склона.
— Отведи ме този път от другата страна на реката — подкани той момчето. — Искам да видя къде живее святото животно.
За Тамре беше чест да получи подобна задача и с гордо вдигната глава той поведе Никълъс напред. Отминаха висящия мост под розовите скали и продължиха нататък по пътеката.