Вървяха така около час, като през цялото време пътеката се стесняваше и ставаше все по-трудно проходима. Най-накрая се оказаха сред кал и камъни между издадените ръбове на крайречните скали. Без да му мигне окото, Тамре се хвърли в шубрака и с уверена крачка пое към самото сърце на джунглата. Още около два часа двамата с ловеца се провираха между бодливи храсти или се катереха по скални отломъци, преди Никълъс да заключи:
— Сега разбирам защо не искаше да водиш Роян от тази страна.
Ръцете му бяха целите нарязани от острите бодли на растенията, панталоните му бяха станали на парцали. Важното бе да запомни пътя, а това не му се струваше особено трудна задача.
Най-накрая се прехвърлиха през поредния скален ръб и Тамре се спря. С ръка посочи в краката си. В далечината се виждаше същият кръгъл вир сред скалите, а пред него — малкото поточе, от което пиеше вода дик-дикът. Никълъс дори разпозна дървото, на което предния ден бе дремал, докато партизаните на Мек го бяха обграждали.
Почина си няколко минути и накваси уста с водата от манерката. След като утоли жаждата си, даде и на Тамре да пие, без да знае дали не прави сериозна грешка.
„Все пак, момчето ще става монах — успокояваше се той мислено. — Няма как да е хванало СПИН, нали така…“
Когато обаче Тамре върна манерката, той грижливо избърса гърлото й с ръка.
Преди да продължат надолу по склона, Никълъс провери за последен път карабината си и издуха праха от стъкления мерник. Избра си някакъв камък с размери колкото на дик-дик, насочи дулото натам и нагласи увеличителното стъкло, така че да е на фокус от възможно най-близко разстояние. Беше готов за бърза стрелба в ограничен периметър. За лов в гъста гора така бе най-добре. Доволен от приготовленията, той завъртя барабана и свали предпазителя.
— Стой плътно зад мен — нареди Никълъс на момчето. — Ще правиш каквото аз правя.
И се спусна надолу, спирайки на всеки няколко крачки, за да огледа не се ли крие нещо в зеленината наоколо. При ручея земята беше влажна и размекната. По оставените следи се виждаше, че най-различни птици и животни са идвали да пият вода оттук. Личаха си копитата на куду, на антилопа на Менелик, но опитното му око веднага разпозна мъничките, напомнящи на сърчица белези от копитата на раирания дик-дик.
Никълъс започна безшумно да обикаля мястото и още в началото на шубрака се сблъска с нужника, който животното използваше за отбелязване на територията си. Купчината от ситни като сачми изпражнения се увеличаваше всеки път, щом антилопата искаше да дефекира. Именно заради това и се връщаше все на едно и също място.
Никълъс беше изцяло погълнат от лова. Двата поредни неуспеха само бяха изострили апетита му на ловец и сега се беше съсредоточил до крайност, сякаш преследваше не някакво си животинче, а гривест лъв човекоядец. На всяка крачка се спираше, за да погледне в краката си няма ли по погрешка да настъпи някоя съчка или листо, които да го издадат. Очите му шареха на всички страни с надеждата, че зад трънливия плет наоколо ще забележат нечие движение или пък червеникаво петънце.
Това, което издаде присъствието на животинката, беше неволното потрепване на ушенцето й. Антилопата беше застанала наполовина в сянката на близко дърво, раираната й козина се сливаше с изсъхналите му клони и ако се взреше в нея, човек придобиваше усещането, че наблюдава махагонова статуя. Но статуята помръдна и се издаде. Жертвата се намираше толкова близо, че Никълъс можеше да види как едното й око блести на светлината като полиран оникс. Погледът му се спусна надолу и забеляза иначе недоловимите трептения на дългата муцунка. Животното усещаше опасността, но още не разбираше откъде точно се задава тя.
Болезнено бавно Никълъс надигна пушката и опря приклада о рамото си. През увеличителното стъкло на мерника можеше да преброи космите в щръкналата козина между ослушващите се уши и малките, тънки като иглички черни рогца. Намести мушката в точката, където свършваше вратът и започваше главата. Искаше, доколкото е възможно, да опази козината здрава, за да бъде по-лесно препарирането.
— Ето го святото животно. Слава на Бога и на Свети Йоан Кръстител! — извика в същия миг Тамре иззад рамото му, прибра ръце пред очите си в молитва и се просна на колене.
В следващата секунда дик-дикът изчезна яко дим и в мерника остана да се пули празното пространство. Сякаш вятър беше повял — толкова безшумно животното се бе промушило сред храстите, които го скриха от поглед. Никълъс бавно свали карабината от рамо и обърна очи към момчето. Тамре продължаваше да клечи в краката му и да повтаря молитвите си към Бога.