За тази цел беше заредил карабината с патрони от солиден метал. С тях стрелецът можеше да е сигурен, че при допира с жертвата куршумът няма да се разпадне на парченца, образувайки по такъв начин зейнала рана, нито би разкъсал кожата на излизане от тялото. Солидните куршуми щяха да пробият дупка, широка колкото молив — дупка, която всеки препаратор би могъл да заличи без усилия.
Никълъс си даде сметка, че антилопата няма да се спре на открито и нервите му се изопнаха до крайност. Дик-дикът се беше запътил към далечния край на поляната и скоро щеше да се скрие сред шубрака. След броени секунди щеше да изгуби всякакъв шанс да го уцели. Макар и за миг в душата му се разгоря истинска борба. Изкушението да гръмне по движещата се цел беше почти неустоимо. Най-накрая обаче разумът надви и пръстът му от само себе си остави спусъка на мира.
Антилопата стигна самия край на храсталака, но вместо да се скрие от погледа на ловеца, рязко спря и навря само главата си между клоните на близките растения. Беше застанала странично на Никълъс и спокойно се залови да къса младите, зелени листа от храста. Главата не се виждаше, което означаваше, че Никълъс трябва да си набележи друга точка по тялото. Най-удобно бе да стреля в плешката. Дори от такова голямо разстояние костта ясно се открояваше под лъскавата червено-кафява кожа. Дик-дикът сякаш сам му се предлагаше, защото при леко извития ъгъл, под който беше застанал, с един куршум стрелецът можеше да уцели и самото му сърце.
Без да бърза, Никълъс намести мерника върху желаната точка и натисна спусъка.
Изстрелът изплющя като камшик из горещия въздух и в същия миг антилопата скочи, сякаш искаше да се спаси с бяг от куршума. Тъкмо защото раната беше тясна и оловото не бе засегнало всички жизнени органи на жертвата, дик-дикът не падна покосен отведнъж. Вместо да се строполи на земята, антилопата се втурна през глава към нищото — реакция, свойствена на ударения в сърцето дивеч. Животът си беше отишъл от тялото, но последните капки кислород в кръвта й даваха още сили да се движи.
— О, не! Само в тази посока не! — скокна и Никълъс като ужилен.
Животинката се засили право към ръба на скалата. Без да вижда нищо пред себе си, тя се понесе в празното пространство, превъртя се пред безпомощния поглед на ловеца и се изгуби в пропастта. Петдесет метра по-долу я погълнаха водите на Дандера.
— Ей на това му се вика лош късмет — изруга Никълъс и се затича през храстите до самия ръб на скалата, за да погледне в дълбокия вир.
Роян го последва и двамата се заеха да претърсват с поглед повърхността.
— Ей там! — посочи Роян, а той кимна:
— Да, виждам я!
Тялото на антилопата стоеше закачено на някаква скала точно под тях и упорито се съпротивляваше на течението.
— Какво ще правиш сега? — попита Роян.
— Ще трябва да сляза и да я прибера — отговори Никълъс и се отдръпна от ръба. — За щастие, още е рано. Имам достатъчно време да свърша преди падането на нощта. Ще трябва да се върнем до лагера за въжета и помощ.
Наближаваше късен следобед, когато се върнаха отново при реката. Придружаваха ги Борис, двамата преследвачи и двама кожодери. Носеха четири найлонови въжета със себе си.
Никълъс се наведе през ръба и отдъхна с облекчение.
— Слава богу, тялото е още на мястото си. Вече ми се привиждаше как водите са го отнесли.
Помощниците се заеха с размотаването на въжето и го опънаха на поляната да се види колко е дълго.
— За да стигне до долу, ще трябва да свържем две от въжетата заедно — прецени Никълъс и се присъедини към тях, за да стегне с всички сили направения възел. Взе единия край, пусна го отвесно над реката и като започна да отпуска по малко от дължината, изчака да докосне водите. След това почна да го тегли обратно и да мери с разперени ръце колко въже е отишло до повърхността на вира.
— Тридесет клафтера. Петдесет и пет метра. Много е високо, няма да мога сам да се кача обратно — обърна се той за помощ към Борис. — Ти и хората ти ще трябва да ме изтеглите.
След това омота единия край на въжето на моряшки възел около едно от жилавите дървесни стъбла край поляната. За втори път провери здравината му, като накара четиримата помощници да дърпат с общи усилия.
— Би трябвало да издържи — отсъди Никълъс. Свали ризата, късите панталонки и обувките си с дебели подметки. Застана на ръба на скалата с гръб към водата, преметна въжето през рамо и го стисна между краката си.