Излязоха на площадката пред разрушената галерия, където електрогенераторът продължаваше да бръмчи. От дългото изкачване, а и от огромното вълнение, което ги беше обхванало, и старият Фон Шилер, и младият Нахут Гудаби обилно се потяха в задушното подземие.
— Започвам да се обнадеждавам все повече и повече — не спираше египтянинът. — Може наистина да се окажем в царска гробница.
За да го увери съвсем, Фон Шилер посочи към глинените печати, облегнати заедно с голямото парче мазилка върху една от стените. Никълъс и Роян така и не бяха успели да ги вземат със себе си. Нахут клекна пред белия квадрат и ги разгледа внимателно. Накрая с треперещ глас възкликна:
— Картушът на Мамос, печатът на писаря Таита! — Погледна със светнали очи към Фон Шилер. — Няма съмнение. Доведох ви в гробницата на фараона, както ви бях обещал от самото начало.
За миг Фон Шилер го зяпна безмълвно, смаян от подобна наглост. Най-накрая презрително изсумтя и провря глава в зейналия отвор да види какво има вътре.
— Но те са я унищожили! — извика ужасено. — Гробницата е пратена по дяволите.
— Не, не! — побърза да го успокои Хансит. — Елате тук. Има друг тунел отдолу.
Докато си проправяха път между натрошените каменни блокове, Хансит им обясняваше на лош английски как покривът се бил продънил и как именно той, Хансит, бил открил входа към истинската гробница под развалините.
Нахут спираше през няколко крачки и любопитно се надвесваше над парчетата мазилка в краката си. Личеше си, че видяното го радваше, защото постоянно възкликваше какви чудесни стенописи били.
— Класически произведения на най-високо ниво… — разправяше той, но етиопецът го прекъсна:
— Има много повече. Елате да ви покажа. Много повече — натърти той.
Фон Шилер се обърна ядосан към Нахут:
— Оставете тези разбити парчета. Времето няма да ни стигне за всичко. Трябва да побързаме направо към погребалната камера.
Хансит ги преведе през скритата стълба, водеща в сърцето на голямата дъска за бао, след което със сигурна крачка намери пътя си из лабиринта.
— Как ли са успели Харпър и жената да се ориентират в тази бъркотия? — чудеше се Фон Шилер. — Все едно съм попаднал в огромна къртичина.
— Още една скрита стълба! — на свой ред възкликна от удивление Нахут, когато Хансит им показа тунела към гробницата. Египтянинът буквално хвърчеше от щастие, докато подминаваха делвите и плетените кошници и изкачваха последните стъпала към галерията на вълшебствата.
Когато се озоваха на края на стълбата, и двамата изгубиха дар слово от почуда. Само изящните стенописи и величествените статуи на египетските богове бяха достатъчни да спрат дъха им. Двамата разбойници захласнати стояха на едно място и не смееха да помръднат.
— Никога не съм се надявал на подобно нещо — призна си накрая Фон Шилер. — Това тук надминава всичко, което съм предполагам, че ще намерим.
— Всяка от стаите встрани е пълна със съкровища — посочи Хансит напред. — Има такива неща, дето не сте ги и сънували. Харпър можа да вземе съвсем малко от тях… Само някакви си кутийки. След него останаха цели купища предмети и пълни със злато кутии.
— Къде се намира ковчегът? Къде е трупът на покойника? — искаше да знае Фон Шилер.
— Харпър подари тялото на Светията, заедно със златния ковчег, на игумена на манастира — обясни етиопецът. — Отдавна го отнесоха.
— Ного скоро ще ни го върне обратно — увери началника си Нахут. — Не бива да се тревожите за това, хер Фон Шилер.
Сякаш това обещание беше достатъчно да разсее всякакви чудеса и магии. Двамата тръгнаха напред из галерията, първо с бавна и спокойна походка, после все по-бързо и по-бързо, докато накрая не започнаха да тичат между колоните на голямата аркада. Със старческите си крака Фон Шилер се довлече до първата двойка хранилища и се закикоти от удоволствие, сякаш беше малко дете и ровеше из коледните си подаръци.
— Невероятно! — повтаряше си той постоянно и не можеше да откъсне очи от гледката.
Избра си една от дървените кутийки в близката купчина и с треперещи пръсти откърти капака. Това, което видя вътре, го порази. Ернест Готхолд фон Шилер се свлече на колене пред камарите от предмети и започна тихичко да плаче. Толкова много щастие душата му трудно можеше да понесе.
Никълъс разчиташе на факта, че Ного би разположил хората си по бреговете на пролома, за да подсигурят достъпа до вира на Таита. Надяваше се по този начин пътят покрай сегашното течение на Дандера да е чист и да може безпрепятствено да се добере до бента в началото на каньона. Нямаше време да мисли за сигурността си и единственото, с което се надяваше да изпревари дебнещите опасности, бе на пет-шест минути да се спира и да се ослушва за вражи стъпки. Знаеше, че не разполага с почти никакво време. Едва ли Мек и хората му щяха да го чакат с часове в лодките, рискувайки войниците на полковника да ги застигнат при манастира.