„Яхни я! — рече си той. — Все едно караш сърф!“
Отново заплува напред, опитвайки се да набере скорост, преди отприщеният поток да го е грабнал. Скоро усети как нечия смазваща прегръдка го хваща през гърдите, как го повдига и понася напред. Стомахът му се сви от страх, щом усети, че се намира на самия гребен, но все пак се овладя, изправи се вертикално и изви гръб, прибра ръцете си отзад и с класическа сърфистка стойка стъпи с крака върху вълната и подаде глава високо над нея. След няколко секунди, в които сърцето му беше спряло от ужас, Никълъс се увери, че номерът е успял и че тялото му се задържа на самия гребен на вълната. Забравяйки паниката отпреди малко, младежкото у него се пробуди и той се почувства обзет от детинска радост.
„Двадесет възела!“, пресметна скоростта, с която се движеше, или поне така му се струваше по размазаната сива ивица, която вървеше покрай него — това беше всичко, което забелязваше от стръмния бряг. Щом усети, че се приближава към една от стените на каньона, веднага се извъртя като на сърф и се оттласна към средата на течението. Колкото по-далеч го отнасяше вълната, толкова повече се повдигаше духът му и опасността само му даваше смелост да не се предава.
Понеже освен всичко друго и нивото на реката се беше покачило високо над годишния си минимум, Никълъс не се страхуваше от подземните скали и рифове. Имаше усещането как лети като птица над тях и вътрешно им се надсмиваше. Дори когато на пътя му заставаха високите речни прагове, той се научи да не се плаши прекомерно. От силата на течението тялото му дори не можеше да потъне дълбоко, вместо това при всяко падане вълната го подемаше нагоре и смелчагата продължаваше своята бясна езда по гребена й.
— Да му се не види, такова изживяване! — извика той на глас. — Колко хора биха се бръкнали дълбоко за подобни силни усещания! Все едно караш сърф и скачаш с въжета едновременно.
След първия километър вълната започна да губи от скоростта и височината си. Водите на реката се бяха разстлали като огромен килим из пролома и скоро щеше да дойде мигът, в който рулото щеше да се разгъне докрай и Никълъс щеше да изхвърчи напред като в анимационен филм. И понеже усещаше, че удоволствието от сърфа няма да е вечно, той търсеше за какво да се хване, та да продължи безопасното си плаване напред към изхода на каньона. Близо до него със същото темпо се въргаляше из вълните една от дървените трупи, с които Сапьора бе запушил средата на язовирната стена.
Никълъс отново зави странично на вълната и с лекотата на майстор сърфист се добра до дървото. Представляваше бял ствол, дълъг десетина метра, подал се наполовина над водата подобно кит. Личеше си къде клоните му са били отрязани от дърварите и останалите чепове можеха спокойно да се използват за дръжки. Никълъс яхна дървото като кон, наведе се напред, долепяйки корем до кората и остави краката си да порят водата под него. Скоро се поуспокои след изтощителната борба с вълната и усети нов прилив на енергия в жилите си.
Повърхността на реката се беше поизгладила, вълните не изглеждаха толкова страшни, колкото преди минути, но скоростта на течението не отслабваше.
„Поне десет възела — рече си Никълъс. — Когато това чудо стигне вира на Таита, не ми се мисли какво ще им се случи на Фон Шилер и горилите му. Който е влязъл в гробницата, ще чака да го извадят след още четири хиляди години. — Той отметна глава назад и победоносно се изсмя. — Дявол да го вземе, успях! Не стана съвсем както си мислех, но все пак успях.“
Изведнъж обаче смехът му секна. Дървеният ствол приближаваше застрашително един от бреговете с намерение да се тресне с все сила в скалата.
— Ох, ох, на ти сега още проблеми.
Наклони се на една страна и силно заблъска с крака из водата. Колкото и тежък и неманеврен да беше плавателният му съд, все пак успя да се извърти в желаната посока. И все пак завоят отне време, а течението така беше подхванало дървото, че краят му обърса повърхността на скалата. За щастие ударът беше до голяма степен смекчен и Никълъс подскочи на мястото си, насочвайки лодката си навътре в реката.
Колкото повече разстояние печелеше, толкова по-самоуверен ставаше. Започваше да се смята за най-големия специалист на света по плуване из проломи.
— Че аз по тоя начин мога да стигна чак до манастира! — възкликна радостно той. — С подобно темпо току-виж съм изпреварил Сапьора и Роян.