И понеже гледаше все пред себе си, скоро разпозна наближаващия участък.
„Това е завоят над вира на Таита. След минута-две съм там. Предполагам, че скелето вече е било отнесено от реката.“
Надигна се, колкото му позволяваше подскачащото дърво между краката, примигна няколко пъти, за да махне водата от клепачите си, и се опита да погледне от другата страна на речната извивка. Скоро забеляза водния праг малко пред себе си и се приготви за поредния скок.
Пространството се разтвори изведнъж под него и за по-малко от секунда, преди да е полетял към дъното на вира, Никълъс успя да види бамбуковата стълба. Очакванията му се оказаха прибързани. Колкото и да го беше разклатила водата, скелето упорито се съпротивляваше. Най-долната му част беше вече отнесена, но горният му край висеше за ръба на скалата и бамбуковите пръти играеха из въздуха. За свое огромно учудване Никълъс забеляза двама души, вкопчени в стълбата, които като пияници се клатеха ту на едната, ту на другата страна и се мъчеха да се закрепят над водата. Личеше си, че и двамата бързат да се доберат до спасителния ръб над козирката.
Колкото и за кратко да преминаха двамата пред очите му, Никълъс успя да забележи познат блясък по лицето на единия. Бяха металните рамки за очила на полковник Тума Ного, който с голям аванс пред другия след малко успя да се добере до горния край на стълбата. Това бе, което Никълъс успя да забележи, преди дървото да се спусне с водните струи към дъното на водопада. При падането си се обърна почти вертикално и започна да набира убийствена скорост. След броени мигове долният край на ствола се заби във водата и англичанинът се оказа като на прът за овчарски скок. Ако не бяха чеповете да се хване с две ръце за дървото, щеше да изхвърчи на метри пред него. За щастие обаче успя да се удържи и напрегна мускули, дори подкара лодката си отново по течението.
Известно време дървото остана заклещено в капана на големия водовъртеж, но скоро се изстреля подобно на тапа напред и продължи бесния си бяг към края на пролома. Никълъс имаше време да си представи как е яхнал средновековен таран и се засилва да разбие някоя крепостна стена.
Докато се въртеше из центрофугата на вира, той дори успя да се огледа както трябва. Първото, което забеляза, бе, че входът към гробницата е напълно потопен под водата. Нещо повече, ако съдеше по познатите белези по скалата, нивото на реката се бе покачило с поне петнадесет метра над дъното на пролома. Това му беше достатъчно да се чувства победител. Ако не друго, то поне гробницата беше запазена от хищните нокти на големия крадец.
По-нататък насочи вниманието си към бамбуковата стълба. Подпорите й се бяха изскубнали наполовина от нишите в скалата и непознатият стоеше като закотвен на едно място, неспособен да продължи нагоре. Намираше се на пет-шест метра над повърхността и приличаше на котка, която вятърът е заварил на дървото и не оставя да слезе на земята.
Изведнъж Никълъс си даде сметка, че подхвърлян от бързеите, дървеният ствол, за който се държеше, клони право към люлеещата се стълба. Инстинктивно понечи да го обърне на другата страна, но тъкмо тогава човекът от скелето се обърна към него и му показа лицето си. Първото, което видя Никълъс, бе, че непознатият е бял, че светлата му кожа се откроява на фона на тъмната скала и че най-накрая, това е навярно най-омразният му човек на земното кълбо.
— Хелм! — възкликна той. — Джейк Хелм.
Пред очите му изведнъж премина споменът за Тамре, момчето епилептик, смазано под скалните отломъци, после и този за обезобразеното лице на Тесай. Усещаше как в душата му напира желание за мъст. Вместо да се отдръпне встрани от висящата стълба, Никълъс натисна с тежестта си точно в обратната посока и насочи върха на дървото към скалата. Минаха няколко секунди, в които Никълъс се страхуваше, че може и да пропусне целта, но буквално в последния момент краят на дървения ствол се извъртя почти напряко на течението и се закачи за провисналия над водата бамбуков кол.
Голямото засилване и тежестта на дървото се оказаха твърде много за калпавото скеле и то не можа да устои. Стълбата беше засмукана отдолу и бамбуковите пръти изпращяха като сухи съчки. В следващия миг цялата конструкция се откъсна от скалата и се смъкна като лавина върху плаващото дърво. Хелм се завъртя провесен, уловил се може би за някоя от нишите, но в следващия миг се понесе надолу към реката. Във въздуха успя да застане като пирон и с краката си разцепи вълните, преди да се изгуби в дълбокото. Никълъс не чакаше със скръстени ръце противникът му да се появи отново. Прехвърли левия си крак от другата страна на чепатия ствол, седна настрани и грабна един от строшените бамбукови пръчки, които плаваха около него.