Косите му бяха разрошени, дрехите изпокъсани, погледът — безумен. Без да се спира нито за миг, Фон Шилер се насочи право към отсрещния край на галерията при гробницата на фараон Мамос. Беше на средата на дългото разстояние, когато крушките изведнъж примигнаха и аркадата потъна в полумрак, огряван само от жълтите им сияния. Скоро обаче генераторът напипа и последните капки гориво в резервоара си и лампите светнаха отново с пълна мощност. Немецът изгледа с отчаяние електрическите крушки по тавана. Знаеше какво ще последва. Още няколко минути огнените езичета на крушките весело грееха, но след това отново ярките кръгове по тавана се стесниха, преди окончателно да изчезнат.
Мракът хвърли върху полуделия от страх Фон Шилер черна, траурна плащеница. Тъмнината беше толкова непрогледна, сякаш се материализираше в някаква непозната досега субстанция, притежаваща и обем, и тегло. Той дори си мислеше, че усеща горчивия й вкус, който насила влизаше в устата му, за да го задуши.
Отново се затича напред, но всъщност не знаеше в коя точно посока. Беше изгубил чувство за ориентация и се блъсна с главата напред в каменна стена. Усети как топлата му кръв руква на тънка струйка по лицето. Беше ударил и гърдите си, та едва си поемаше дъх. Захленчи като кученце в мрака, излегна се на една страна и се сви на кълбо, подобно на плод в утробата на майка си.
Чудеше се колко ли време ще му е нужно да умре. Душата му стенеше от ужас при мисълта, че може би щяха да минат дни, дори седмици в ужасната агония. По едно време се изправи на лакът и се намести по-удобно до стената, в която се беше ударил. В тъмното дори не можеше да разбере, че се е сгушил под самия саркофаг на фараона. Излегна се безпомощно насред погребалната камера, на няколко метра от безценните богатства и зачака своята бавна, но неизбежна смърт.
Манастирът „Свети Фруменций“ беше напълно изоставен от обитателите си. Монасите отдавна бяха чули първите изстрели откъм платото, бяха събрали всичко по-ценно от килиите си и се бяха изнесли в горите.
Никълъс излезе тичешком на терасата пред скалната църква, спря се, колкото да си поеме дъх, и застана пред стълбата, водеща надолу към бреговете на Нил и Благовещенския параклис. Погледът му тревожно закръжи из сенчестия казан на реката, където слънчевите лъчи рядко проникваха. Облаците сребърна пяна, които идваха откъм близкия водопад, обаче закриваха почти всичко от очите му. Нямаше начин да разбере дали приятелите му го чакат, или са се забавили по една или друга причина по пътя.
Намести набързо превръзката пред кървящата си брада и пое надолу по стъпалата. По едно време чу гласа на Роян, която го викаше зад блещукащата завеса на водните изпарения. Скоро и тя самата се появи по хлъзгавата стълба и се втурна да го посрещне.
— Никълъс! О, да благодарим на Бога! Вече си мислех, че няма да те видя.
Бе вдигнала глава да го целуне, когато забеляза окървавеното му лице и грозната превръзка. Спря се и го изгледа като втрещена.
— Света Богородице! Какво се е случило, Ники?
— Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване — промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. — Ще трябва да почакаш по-добри времена.
Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.
— Къде са останалите? — попита Никълъс.
— Всички са тук — успокои го тя. — Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.
— А Тесай?
— Тук е, не се бой.
Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.
Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.
Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.