— Да ме вземат рогатите, какво се е случило?
— Ще ти разправям някой ден — обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.
— Благодаря, приятелю — потупа го той по гърба. — И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.
Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.
— Какви са загубите?
— Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.
— И все пак и това е много.
— И един да беше, щеше да е много — кимна мрачно Мек.
— Къде са останалите?
— Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.
Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.
— Да не те е хапала акула случайно?
— Нещо такова — кимна Никълъс.
Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.
— Ще са нужни поне една дузина шевове — развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.
— Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме — предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.
Раненият изпъшка от болка.
— Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…
— Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти — шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.
Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.
— Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.
— Значи не предполага, че имаме лодки? — зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.
— Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците — Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: — Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.
— Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.
Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.
Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.
Дойде ред и на Никълъс.
— Виждам, че си си намерил радиостанцията — рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.
— Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим — потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.
— Аз поемам лодката с Тесай.
— Добре! — вдигна рамене той. — Ние с Роян ще сме в първата.
— По-добре ме остави мен да водя — възрази Мек.
— Че ти какво разбираш от речно плаване? — Учудването беше голямо. — От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.
— Но това беше преди двадесет години — напомни етиопецът.
— Ако искаш да знаеш, сега съм още по-добър от тогава — усмихна се Никълъс. — Да не спорим, Мек. Ти си във втората лодка, Сапьора върви след теб. Има ли сред войниците ти хора, които да познават добре реката? Нека двама от тях поемат последните две.
— Всички в отряда познаваме добре реката — заяви командирът и предаде заповедите на хората си.
Всеки от войниците се затича към отредената му лодка. Никълъс подаде ръка на Роян да се качи на борда на флагманския кораб и заедно с екипажа си го изтика във водата. Щом той заплава свободно по водата, всички пъргаво се прехвърлиха на гумената палуба и грабнаха веслата.