Куршум проби гумената лодка в близост до главата на Роян и се размаза върху една от кутиите за амуниции. Колкото и да се криеха зад бордовете, екипажите добре знаеха, че те не представляват никаква защита срещу калашниците. Един от мъжете в лодката беше уцелен право в главата. Куршумът проби челото му, все едно беше черупка на рохко яйце, и нещастникът се прекатури на една страна. Роян изпищя по-скоро от ужасната гледка, отколкото от страх за самата себе си, но Никълъс бързо се пресегна към автомата на убития и на свой ред започна да стреля напосоки към гората край брега. Гледаше да пуска съвсем къси откоси и по възможност да опипва всички по-подозрителни храсти.
Лодката продължаваше да плава неуправлявана надолу по течението. Понеже нямаше вече човек на кормилото, носът се обръщаше насам-натам произволно и тя чертаеше безсмислени спирали по водата. В крайна сметка след по-малко от минута флотилията се измъкна от обсега на вражите калашници и се запъти към поредния голям завой.
Никълъс захвърли автомата и извика:
— Добре ли сте?
— Един ранен — отговори му Мек. — Не е нещо сериозно.
От всички лодки доложиха за претърпените загуби. Оказа се, че има един убит и трима ранени. Никой от ранените не беше в особено тежко състояние, а въпреки че три от лодките бяха получили пробойни, конструкцията им от няколко непропускаеми отделения позволяваше на бегълците да продължат и без да лепят дупките по корпуса.
Мек настигна лодката на Никълъс и му извика:
— Вече си бях помислил, че сме се измъкнали от ноктите на Ного.
— Този път лесно се отървахме — рече на свой ред той. — Може би ги изненадахме. Не са очаквали да ни видят на вода.
— Е, за жалост изненадата е вече минало. Ония горили вече са се обадили по радиото и Ного знае както къде се намираме, така и с каква скорост се придвижваме. — Погледна към небето. — Можем единствено да се надяваме вятърът да не разсее облаците.
— Колко остава оттук до суданската граница?
— Не съм много сигурен, но може би два-три часа.
— Да няма граничари на реката? — уплаши се Никълъс.
— Едва ли. Обикновено няма никой. И от едната, и от другата страна е само храсталак.
— Е, да се надяваме, че и сега ще бъде така — промърмори Никълъс.
Половин час след стрелбата от засадата из небето отново се чуха моторите на хеликоптера. Летеше плътно над облаците и макар че не го забелязваха, по шума го проследиха как минава над главите им и продължава надолу по реката. Двадесет минути по-късно го чуха отново, този път в обратна посока. След известно време отново ги застигна откъм гърба.
— На какво ли си играе пустият му Ного? — подвикна Мек към англичанина. — Може би иска да огледа реката, но облаците не му позволяват.
— Според мен прекарва войниците си да ни преградят пътя. След като е разбрал, че се измъкваме по вода, Ного поне е сигурен в каква посока сме тръгнали. Предполагам, че не е човек да обръща внимание на международните граници. Не е изключено да знае и за пистата при Розейрес. Тя представлява най-близкият пункт, от който можем да отлетим за Европа. Може вече да ни причаква на място или да ни дебне къде ще излезем на суша.
Мек приближи лодката си още повече и накрая преметна въже на отсрещния борд, та да могат да разговарят спокойно.
— Това не ми харесва, Никълъс. Пак ще трябва да пробиваме през редиците им. Как предлагаш да постъпим?
Другарят му се замисли продължително и накрая попита:
— Не можеш ли да познаеш къде се намираме? Нищо ли не ти говори местността?
Етиопецът поклати глава.
— Когато пресичаме границата, обикновено гледаме да стоим далеч от реката. Ще позная старата захарна фабрика при Розейрес. Тя се намира на около пет километра нагоре по течението от пистата.
— Надявам се, че във фабриката няма никой?
— Няма. Откакто избухна войната преди двадесет години е безлюдна.
— Заради облаците до един час ще се стъмнило. Реката обаче тече по-бавно и не е толкова опасна. Можем да поемем риска и да продължим по тъмно. Ного едва ли ще се сети навреме и не е изключено да се промъкнем, докато спи.
— Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? — засмя се Мек. — Все едно да си затворим очите и да оставим на Господ да ни пази.
— Е, ако някой можеше да ми каже къде точно се намираме и по кое време ще долети Джени, може би щях да предложа нещо по-конструктивно — оправда се шеговито Никълъс. — Но щом ме държат неосведомен, не ми остава друго, освен да разчитам на късмета си.