Джени продължаваше да получава нареждания по радиото. Изключи двигателите и спусна рампата. Откакто бяха кацнали, никой в пилотската кабина не беше отронил дума. Всички се бяха скупчили на едно място и с тъжни погледи се взираха през голямото стъкло.
След танковете беше ред на елегантен бял кадилак да се доближи откъм портата, ескортиран от въоръжени мотоциклетисти и следван от военна линейка и товарен камион. Цялото шествие се запъти към самолета и се строи неподвижно пред спуснатата рампа. Шофьорът на лимузината пъргаво скочи да отвори задната врата, откъдето излезе важен господин, облечен много стилно. Отдалеч си личеше, че е клечка, свикнал да се държи непринудено при подобни тържествени случаи. Беше в светъл костюм, носеше бели обувки, сламена шапка и тъмни очила. Преди да стъпи на рампата, зад гърба му бързо дотичаха двама секретари.
Господинът свали тъмните си очила и ги пъхна в горния джоб на сакото си. Забелязвайки Роян, широко й се усмихна и вдигна шапката си за поздрав.
— Доктор Ал Сима… Роян! Ти успя. Поздравления!
Пое ръката й и горещо я стисна. Без да я пуска, насочи вниманието си към Никълъс.
— Вие трябва да сте сър Никълъс Куентън-Харпър. Отдавна чаках с нетърпение мига на срещата ни. Би ли ни представила един на друг, Роян?
Тя така и не посмя да погледне Никълъс в очите, докато го запознаваше с мъжа до себе си.
— Мога ли да ти представя негово превъзходителство Аталан Абу Син, министър на културата и туризма на Египет.
— Можеш — изрече хладно Никълъс. — Каква неочаквана чест, господин министре.
— Бих искал да ви изразя сърдечните благодарности от страна на президента и целия народ на Египет за това, че върнахте на страната тези ценни реликви, останали от древната ни, но славна история.
И с широк жест показа сандъците край себе си.
— Моля ви, нямаше нужда — отвърна му той, но през цялото време нито за миг не сваляше очи от Роян. За да не срещне погледа му, тя упорито стоеше наполовина извърната спрямо него.
— Напротив, има. Нещо повече, сър Никълъс, ние смятаме да разгласим пред целия свят нашата признателност за извършеното от вас. — Абу Син продължаваше да се усмихва непринудено, сякаш се намираше на градинско парти. — Ние добре си даваме сметка какви материални разходи е трябвало да поемете за реализирането на смелата експедиция и не бихме искали благородната кауза, на която сте се посветили, да накърни личното ви финансово състояние. Доктор Ал Сима ми каза, че експедицията за откриването на тези съкровища е струвала на джоба ви четвърт милион лири стерлинги.
И за да не изглежда голословен, министърът бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади някакъв плик. Почтително го подаде на Никълъс.
— Това е банков ордер, издаден от Централната египетска банка. Не може да бъде иззет и е платим навсякъде по света. Сумата му възлиза на 250 000 лири стерлинги.
— Много щедро от ваша страна, ваше превъзходителство. — Никълъс дори не пожела да прикрие иронията си, прибирайки чека в джоба на ризата си. — Предполагам, че дължа това единствено на доктор Ал Сима?
— Разбира се — поклони се Абу Син в нейна посока. — Роян има изключително високо мнение за вас.
— Дали? — промърмори под носа си той и продължи да се взира с безизразния си поглед в лицето й.
— Има обаче още една награда за вас и тя е по идея лично на президента на републиката.
Абу Син щракна с пръсти и един от секретарите му пристъпи напред с малка кожена кутийка в ръце. Отвори я и я подаде на министъра.
В кутийката, върху червено кадифе, лежеше великолепен орден. Представляваше звезда, инкрустирана с перли и малки, четвъртити диаманти. В центъра на звездата стоеше златен лъв.
Абу Син извади звездата от кутията и застана пред Никълъс.
— Награждаваме ви с орден „Велик лъв“ на Египет, първа степен — обяви той на всеослушание и окачи алената панделка около врата му. Звездата изглеждаше не на място върху мръсната риза на Никълъс, променила хиляда пъти цвета си от пот, прах и речна кал.
Най-накрая министърът се отдръпна встрани и даде знак на армейския полковник, който през цялото време бе стоял мирно пред рампата. За секунди цял отряд от униформени мъже се качи в самолета. Изглежда войниците бяха получили заповедите си предварително, защото нито за миг не се суетиха. Най-напред вдигнаха от земята носилките с ранените етиопски партизани.