Вътрешният телефон тихичко избръмча и той вдигна слушалката.
— Някой си господин Уолш иска да ви види, сър Куентън-Харпър — обади се гласът на девойката, която посрещаше клиентите във фоайето на партера.
— Ако обичате, поканете го да се качи.
Още при първото позвъняване на вратата Никълъс отвори. На прага стоеше Уолш, който изпитателно го изгледа.
— Надявам се да не сте ми изгубили излишно времето, Харпър. Прелетях няколко хиляди километра заради вас.
Никълъс се беше обадил само преди тридесет часа в ранчото му в Тексас и явно бе успял да предизвика голям интерес, щом като богатият американец се бе качил веднага на фирмения си самолет.
— Не съм Харпър, а Куентън-Харпър — напомни му.
— Добре де, Куентън-Харпър, без излишни приказки. — Гостът беше видимо изнервен. — Какво сте ми приготвили?
— И аз много се радвам да ви видя отново, господин Уолш. — Домакинът трябваше да бъде любезен за двамата едновременно. — Влезте.
Американецът прекрачи прага на залата. Беше висок мъж с широки, кръгли рамене. Бузите му се бяха сбръчкали и висяха от двете страни на устата му, губеща се под големия, крив нос. Както държеше ръцете си зад гърба, той силно напомняше на застаряващ бейзболист. Според списание „Форбс“ личното му състояние се изчислявало на милиард и седемстотин милиона долара.
Двама души го последваха през вратата. Никълъс познаваше и единия, и другия. Кръгът на почитателите на антики по света не беше особено широк и всички се знаеха, макар и само по име. Днес Уолш беше взел със себе си професора по древна история в Далаския университет — катедрата зависеше изцяло от материалната помощ на богатия тексасец — и един от най-известните и уважавани търговци на антики в Съединените щати.
Изведнъж забързалият се Уолш се закова на място и двамата му придружители се блъснаха в гърба му. Той обаче сякаш дори не усети.
— Да му се не знае! — промълви тихо, но колкото и да си придаваше спокоен вид, веднага се забелязаха огнените искрици в очите му. — Това фалшификати ли са?
— Колкото бяха фалшификати статуетките на Ханибал и барелефът на Хамурапи. Не си спомням да сте подавали рекламации.
Уолш се приближи до експонатите със същата стъпка, с която в неделен ден би отишъл в църквата да получи причастие.
— Трябва да са открити наскоро — промълви той. — Иначе щях да знам за съществуването им.
— Току-що са извадени от земята — увери го Никълъс. — Вие сте първият, на когото ги показвам.
— Мамос — прочете царския картуш върху уреуса на златната корона. — Значи слуховете се оказват истина. Открили сте нова гробница.
— Ако може да се нарече ново нещо, построено преди четири хиляди години.
Уолш и съветниците му наобиколиха масата и впиха жадни погледи в двете корони. И тримата стояха бледи и безмълвни все едно се страхуваха да не обидят светините.
— Оставете ни насаме, Харпър — най-сетне се осмели да каже Уолш. — Ще ви повикам, когато обмисля нещата.
— Можете да ме наричате сър Никълъс — подметна домакинът, преди да излезе. Вече знаеше, че води играта.
— Ако обичате, сър Никълъс, оставете ме да поговоря насаме със съветниците си — помоли го той.
Час по-късно Никълъс се върна в залата за събрания. Тримата му гости бяха насядали около голямата маса, сякаш се страхуваха някой да не ги откъсне от двете корони. Уолш даде знак на придружителите си и те, колкото и да не им се искаше, станаха от местата си да се оттеглят в коридора.
Вратата се затвори зад гърбовете им и Уолш нервно попита:
— Колко?
— Петнадесет милиона щатски долара — отговори му англичанинът.
— По седем и половина на парче?
— Не, по петнадесет на парче. Тридесет милиона общо.
Уолш се отдръпна ужасен на стола си.
— Вие да не сте луд?
— Някои хора и такъв биха ме нарекли — съгласи се Никълъс.
— Да се съгласим на средното положение — предложи тексасецът. — Двадесет и два и половина.
Но той поклати глава.