— Кажи на свадливия педераст, че ще го нося сам — изпъчи гордо гърди Сапьора. — Хич да не помисля, че ще дам на някоя от тъпоумните му горили да се докосне до теодолита ми.
Грабна вързопа, метна го през рамо и с изправен гръб пое по пътеката.
Мек остави на авангарда пет минути да се изнесе напред, след което кимна на останалите да вървят.
Половин час, след като Голямата Доли бе отлетяла обратно за Малта, групичката напусна пистата и закрачи из тихата, обгърната в мрак савана. Мек подкара спътниците си в бърза крачка. Роян започваше да подозира мъжете, че са се родили с котешки очи, защото виждаха около себе си като посред бял ден и можеха да я предупредят за всяка дупка или камък по невидимата пътека. А всеки път, когато кракът й пропаднеше сред тревите, Никълъс й се явяваше на помощ и я хващаше, преди да е паднала.
Вървяха в пълно мълчание. На всеки час спираха за по пет минути и тогава Никълъс привикваше Мек настрана, за да обменят по някоя тиха приказка. От малкото думи, които Роян успяваше да долови, й стана ясно, че той обяснява в подробности целта на експедицията на приятеля си. На няколко пъти го чу да споменава имената Мамос и Таита, а плътният глас на Мек го засипваше с въпроси. Щом свършеше времето за почивка, двамата скачаха едновременно и повеждаха колоната напред.
След известно време Роян изгуби всякаква представа за изминатото разстояние. Ако не бяха равните интервали между почивките, нямаше да знае и кой час от денонощието е. Умората я обхващаше все повече, накрая й беше трудно дори да отлепя краката си от земята. Колкото и добре да го беше стегнал Никълъс, коляното й започна да се обажда все по-често. Самият той често я хващаше за ръката, за да й помогне при някой по-труден участък от пътеката. Понякога отпред се чуваше предупредителен шепот и цялата група се заковаваше на място. Замръзваха като статуи в нощта и се ослушваха напрегнато, докато същият тайнствен глас не ги подканеше да продължат във все същото изтощително темпо. На едно място из сухия, горещ въздух на саваната лъхна хладната миризма на речна тиня и Роян си каза, че най-сетне са се приближили до бреговете на Нил. Макар никой нищо да не казваше, усещаше се напрежението, обхванало мъжете пред нея. По начина, по който всеки хващаше оръжието си, по озъртанията им ставаше ясно, че очакват всеки момент отнякъде изненада.
— Минаваме границата — прошепна Никълъс. Тревогата беше заразителна. Роян забрави всякаква умора и усети как сърцето пулсира в ушите й.
Този път не си позволиха да спрат за почивка. Продължиха още цял час да вървят из мрака, но лека-полека настроението се промени. Някой дори тихичко се засмя сякаш се радваше на бледото сияние на изток, което издаваше наближаването на зората. В следващия миг луната забоде рога си в тъмния силует на далечните планински била.
— Всичко е наред. Пресякохме — рече Никълъс с най-невъзмутим тон. — Добре дошли отново в Етиопия. Как се чувстваш?
— Добре съм.
— Е, какво толкова, и аз се уморявам — усмихна се той на светлината на луната. — Скоро ще вдигнем лагер и ще починем. До мястото на срещата остава малко.
Разбира се, че лъжеше; никой от групата и не помисляше да спре, всички продължаваха да се надпреварват с изтляващата нощ, а на Роян й се плачеше от болка и изтощение. По едно време ушите й отново дочуха плискането на вода. Излизаха повторно в близост до Нил. Зората пропукваше, а отпред се разнесе гласът на Мек, който разговаряше с чакащите го партизани. Бяха стигнали навреме за срещата. Никълъс веднага се възползва от това и отведе приятелката си встрани от пътеката. Клекна пред нея и развърза обувките й.
— Много добре се представи — похвали я той. — Гордея се с теб.
Събу чорапите й и огледа стъпалата й за мазоли. След това свали превръзката от коляното й. Пак се беше подуло леко, затова започна да го разтрива с чувствителните си пръсти.
Роян тихо въздъхна:
— Не спирай да разтриваш. Така се чувствам по-добре.
— Ще ти дам нещо против инфекции — бръкна Никълъс в чантата си и извади хапчетата. Нагъна якето си на руло и го положи вместо възглавница до нея. — Съжалявам, но спалните чували останаха в другата половина от багажа. Ще трябва да спим на твърдата земя, докато Джени се върне.
Подаде й манерката с вода и докато тя преглъщаше хапчето, отвори първата опаковка с кондензирана храна.
— Не е за лакомници като нас — подуши Никълъс съдържанието, — но пък и в армията им викахме храна за мишки.