— Тридесет и шест метра! Браво, Биволи — похвали Никълъс Хансит Шериф, монаха отговорник на бригадата. Шахтата вървеше надолу, следвайки определен ъгъл. Никълъс погледна към изхода. На фона на запалените прожектори не щеше и съмнение, че ъглите на тунела са съвсем прави. Повече от ясно бе, че шахтата е била проектирана и прокопана от опитен инженер.
Англичанинът обаче насочи вниманието си обратно към водата по пода на тунела, опитвайки се да пресметне приблизителната разлика между сегашното си местоположение и обичайното равнище на Дандера.
„Двадесет и пет-двадесет и шест метра — изчисли той наум. — Нищо чудно, че водното налягане едва не ме премаза…“
В следващия миг обаче забеляза предмет с необичайна форма, заклещил се между камъните и пръстта в тунела. Застана над него и го вдигна от земята. Сетне приближи един от електрическите прожектори и внимателно разучи находката си. Потърка повърхността му и се усмихна.
Бързо тръгна към изхода и още от средата на шахтата извика Роян. Тя се показа насреща му и той победоносно вдигна тайнствения предмет и попита:
— Какво ще кажеш за това, а?
Роян беше седнала на малкия яз пред шахтата и се наведе напред, за да вземе находката измежду пръстите му.
— О, Света Богородице! Къде го намери, Ники?
— Стоеше в калта. Ей там, насред тунела, където ще да е прекарало последните четири хиляди години. Навярно някой от работниците на Таита го е изпуснал, докато се е опитвал да обърне делвата с вино зад гърба на надзирателя.
Роян вдигна парчето строшена керамика към светлината на прожектора и го огледа.
— Имаш право — зарадва се тя. — Това е част от делва за вино. Добре си личат гънката на гърлото и заобленият ръб. Но дори да се съмнявахме към коя епоха принадлежи, изпеченият в черно ръб я датира със сигурност в периода, който ни интересува. Делвата е не по-стара от 2000-та година преди Христа.
Без да изпуска парчето строшена глина, тя скочи в калта и обви ръце около врата на Никълъс.
— Поредното доказателство, Ники. Надушили сме следите на Таита. Не можеш ли да ги накараш да работят по-бързо? Сигурна съм, че старият хитрец вече усеща дъха ни във врата си.
На средата на следващата смяна откъм дъното на тунела се разнесоха радостни викове и Никълъс хукна да види какво се е случило.
— Какво става, Хансит? — попита помощника си на арабски. — Защо сте се развикали?
— Успяхме да пробием, ефенди — усмихна му се широко насреща Хансит Шериф. Белите му зъби заблестяха на фона на тъмното му, изцапано с кал лице.
Никълъс бързо си запроправя път нататък и се изравни с работниците. Бяха успели да издърпат някакъв особено голям кръгъл камък, зад който се показа широк отвор. Той пъхна фенерчето си в дупката, но друго, освен свободното, потънало в мрак пространство не видя.
Отстъпи няколко крачки назад и потупа монаха по гърба.
— Чудесно, Хансит. Всички от отбора ще получат по един допълнителен долар. Но продължавайте да работите! Искам да разчистите боклуците от шахтата.
Това последното не се оказа толкова лесно, колкото работодателят им си представяше. Трябваше на още два пъти да се сменят работниците, за да освободят докрай пътя от натрошените камъни и купищата влажна пръст. Едва тогава двамата с Роян можаха да застанат един до друг на прага на показалата се в дъното на тунела пещера.
— Какво се е случило тук? Как е станало? — чудеше се тя, а той осветяваше с фенера си вътрешността.
— Мисля, че на това място от самото начало е съществувала кухина в скалата. Скалистият пласт е бил разцепен от голяма пукнатина, минаваща оттук и оттам — и той посочи с лъча черните линии по тавана на пещерата.
— И водата в шахтата допълнително е разяла скалата, за да се получи това чудо?
— Бих казал, да — кимна Никълъс и насочи светлината в краката си. — Подът на шахтата също се е продънил.
И наистина, скалата буквално изчезваше под краката им, оставяйки дълбока дупка. Беше се образувал подводен кладенец с вертикални стени, а водата стигаше до три метра под нивото на тунела. Над главите им таванът също се беше продънил и пещерата сякаш се бе сдобила с купол на църква, макар и с не много правилни пропорции. От отсрещната страна на кладенеца цареше непрогледен мрак, което означаваше, че на разстояние поне тридесет метра стена няма.