Никълъс отново беше най-отпред и пръв стъпи на отсрещния бряг на подземния кладенец. Беше понесъл грубо скована дървена стълба, която опря о вертикалната стена на кладенеца, и се изкатери над ръба. Изчезна в продължението на тунела, но нетърпеливата Роян скоро го настигна.
Двамата се спряха на входа на тъмната шахта и още щом включиха фенерчето, установиха, че подземната конструкция рязко е сменила формата си. Тук вече речните води не бяха сторили такива големи поразии и ерозията почти не бе докоснала стените на тунела. Изглежда, подземният ръкав наистина си бе проправил път из дълбините на скалата, оставяйки непокътнат далечния край на шахтата. Както при входа откъм пролома, така и тук размерите на тунела бяха три на два метра, но правите ъгли изглеждаха много по-отчетливи и макар стените и таванът да бяха доста неравни — напомняйки за минна галерия — ясно личаха следите от инструментите на древните строители. Нещо повече, подът на тунела бе застлан с големи, ръбести каменни плочи, които майсторът явно не се беше старал да дооформи.
По принцип и в тази си част шахтата бе прекарала последните няколко хилядолетия под вода, пък и нямаше как иначе, след като се намираше много под нивото на реката. Затова и подът под краката им беше мокър и хлъзгав. Навярно трябваше да чакат със седмици, за да изсъхне и стане безопасен за преминаващите. Таванът и стените бяха покрити с капчици влага, вътре беше хладно и усойно, из цялата шахта се разнасяше миризма на мокра пръст и изгнило дърво.
Трябваше да изчакат Сапьора да докара кабелите за електрическите прожектори. Най-сетне и той дойде, закачи лампите по стените на тунела и огря тъмното пространство пред тях. Първото нещо, което забелязаха, бе, че шахтата изведнъж започва да се изкачва нагоре под ъгъл от около двадесет градуса.
— Сега разбирате какви ги е скроил хитрият Таита. Досега тунелът вървеше все надолу, за да бъде вечно потопен под водата и нито един плувец да не може да се добере жив до самата гробница. Оттук нататък започва изкачването — посочи Никълъс на Роян.
Двамата продължиха нататък, но силният наклон на рампата ги караше да намалят темпото. За ориентир брояха на глас всяка своя крачка:
— Сто и осем, сто и девет, сто и десет…
Изведнъж се оказаха на нивото на реката отпреди няколко дни. Можеха да са сигурни в това, защото по стените на тунела ясно се различаваха тъмната влажна и светлата суха половина. Нататък и подът внезапно изсъхна и повече нямаше защо да гледат постоянно в краката си да не се подхлъзнат. Петдесет крачки по-нататък прехвърлиха и най-високото годишно равнище на Дандера, отвъд което скалата просто не се бе докосвала до вода. Стените и таванът на тунела се намираха в абсолютно същото състояние, в което ги бяха оставили древноегипетските строители четири хиляди години по-рано. По камъните отчетливо личаха белезите от бронзовите сечива, оставени сякаш преди броени дни.
Само три метра над линията, до която Дандера някога бе стигала при годишния си разлив, изкачването спря и двамата се озоваха на хоризонтална площадка. Нататък тунелът изведнъж се обръщаше на другата страна и се насочваше към реката.
— Нека се поспрем за минутка и отдадем дължимото на подвига, извършен от древния инженер — Никълъс хвана за ръката Роян и посочи натам, откъдето бяха дошли. — Таита е разположил площадката, на която се намираме в момента, точно над най-високото равнище на Дандера. Как е могъл да го изчисли толкова точно? Не е имал телескопен нивелир, а и разстоянията по онова време са се измервали с най-примитивни методи. И все пак изчисленията му са смайващо точни. Дори и в днешно време всеки инженер би се гордял с подобна прецизност.
— Е, толкова често се хвали в ръкописите си, че бил гений, предполагам, че е крайно време да му повярваме — заключи Роян и издърпа ръката си. — Да тръгваме. Изгарям от любопитство какво ще намерим зад този ъгъл.