Двамата се завъртяха в сто и осемдесет градусовия ъгъл и Никълъс вдигна високо лампата, която Сапьора му бе дал да носи. Дългият й кабел се влачеше неколкостотин метра назад из шахтата и я свързваше директно с електрогенератора. Щом светлината озари тунела, Роян извика от изненада и сграбчи ръката на съдружника си. И двамата не смееха да помръднат, да не би да развалят магията.
Таита неслучайно бе проектирал този остър ъгъл. Целта му е била да постигне желания театрален ефект. Надолу шахтата беше издълбана най-грубо, без излишни усилия. Таванът беше насечен и напукан, стените — груби и неравни. Но това бе, защото архитектът правилно е изчислил нивата във внушителното си творение. Тъй и тъй е знаел, че водата ще изпълни шахтата догоре, явно бе, че усилията на майсторите биха отишли напразно, ако решат да разкрасяват безкрайния подземен коридор. Силите е трябвало да се пестят за по-нататък.
Сега пред двамата се издигаше широко стълбище. Ъгълът на наклона беше такъв, че от площадката не можеше да се види какво има в горния й край. Стъпалата покриваха цялата ширина на тунела и височината им беше около една човешка педя. Бяха облицовани с полирани плочи от многоцветен гнайс, толкова изкусно подредени, че от пръв поглед човек дори не забелязваше тесните пролуки помежду им. Таванът на тунела се вдигаше три пъти по-нависоко, отколкото беше досега, и представляваше правилен свод с приятни пропорции. И стените, и сводестият покрив бяха иззидани от синкав гранит, нареден с математическа прецизност. Дори само това можеше да се смята за шедьовър на зидарското изкуство, внушителен и величествен. Ако можеше да се нарече преддверие към неизвестното, то едновременно обещаваше и плашеше. Простотата на стила и липсата на всякакви орнаменти само подсилваха впечатлението за колосалност.
Роян дръпна леко Никълъс за ръката и двамата заедно стъпиха на най-долното стъпало. Плочките бяха покрити с тънък пласт прах, бял като натрошен талк. Заради рязкото им движение прахът се вдигна на малки облачета около глезените им, сетне се изсипа отново на земята, а двамата продължиха нагоре. Ако го нямаше бялото покритие върху плочките, навярно стълбището би заблестяло в очите им на светлината на мощния прожектор.
С всяко изкачено стъпало, пред очите им се откриваше горният край на стълбището. При вида на това, което ги чакаше, от вълнение Роян впи ноктите си в дланта на Никълъс. Пред тях се разстилаше втора площадка, в отсрещния край на която се изправяше правоъгълна порта. Двамата излязоха на площадката и застанаха неподвижни пред величествената врата. Не можаха да намерят думи, с които да опишат чувствата си в подобен паметен момент, вместо това потънаха в продължително мълчание, без дори да помислят да си пуснат ръцете.
Най-накрая той намери сили да откъсне поглед от портата и да се обърне към Роян. Върху лицето й прочете изписани своите собствени чувства, в очите й забеляза блясъка на незадоволима страст. Нямаше друг човек на света, с когото той би желал да сподели подобен миг. Единственото, което му се искаше, бе мигът да се превърне във вечност.
Тя също извърна глава към него. Погледите им се срещнаха и може би в продължение на минути се опитваха да разгадаят какво се крие в душата на другия. Даваха си сметка, че преживяват може би най-щастливия миг в живота си, че никога повече усещането няма да се повтори. Най-накрая Роян стисна с още по-голяма жар ръката му и погледна отново към портата пред тях. Беше измазана с дебел пласт бяла речна глина, която с времето бе заприличала на слонова кост. По мазилката не се забелязваше и най-малка пукнатина или петно, сякаш искаше да напомни на пришълеца, че има пред себе си красива и недокосната от никого девственица.
Погледите им жадно се впиха в двата релефни печата, застанали в самия център на бялата повърхност. Горният представляваше царски картуш, над чиято продълговата форма стоеше скарабеят — рогатият бръмбар, символизиращ великия кръг на вечността.
Роян зачете йероглифите и устата й започна да следва всяка дума, без обаче да я произнася на глас.
„Всемогъщият. Божественият. Господар на Горното и Долното египетско царство. Закрилян от бог Хор. Любимец на Озирис и Изида. Мамос, нека живее вечно!“
Под величествения царски печат стоеше друг, по-малък, с най-елементарно изображение на ястреб. Птицата беше със строшено крило, което безпомощно висеше пред разноцветните ивици на гърдите й. Отдолу надписът гласеше:
„Аз, робът Таита, се подчиних на твоята повеля, божествени фараоне.“