Под ранения ястреб стоеше един-единствен вертикален ред йероглифи, предупреждаващи с няколко думи неканените гости:
„Страннико! Боговете те наблюдават. Не смей да нарушиш вечния покой на господаря си!“
Счупването на печатите на царската гробница беше миг, който никой археолог не се надява да преживее втори път в живота си. Въпреки че началото на дъждовния сезон наближаваше и всяка загубена минутка можеше да лиши търсачите от ценна находка, нито Никълъс, нито Роян смееха да започнат проучването с лека ръка. Трябваше поне да се опитат да водят подробни записки за всичко, което попадне в ръцете им, и да внимават да не нанесат повреди на предметите, които не могат да отнесат със себе си.
И така, цял ден търсачите на съкровища прекараха в предварителна подготовка за влизането си в гробницата. Естествено първото, за което Никълъс помисли, бе безопасността на самата гробница. Той помоли Мек Нимур да постави пазачи на моста над подземния кладенец в шахтата и да не пуска никого във вътрешността. Само Никълъс, Роян, Сапьора, Мек, Тесай и четирима от монасите, които лично бе подбрал за делото, можеха да минават зад постовете.
По време на разчистването на подземния тунел един от хората, които най-много се бяха отличили, беше Хансит Шериф. Физически здрав, интелигентен и не на последно място — изгарящ от желание да помага — той се беше превърнал в дясна ръка на Никълъс. Именно Хансит се натовари с триножника и резервните фотографски материали, докато Никълъс правеше снимки на шахтата и на запечатаната врата. Изщрака три ленти, за да е сигурен, че ще разполагат с пълна картина на печатите и преддверието на гробницата. Едва след като свърши със снимките, той позволи на Хансит и останалите трима монаси помощници да донесат инструментите, нужни за проникването в гробницата.
Сапьора успя да докара генератора до самия кладенец. Така щеше да се ограничи спадането на напрежението, което неизбежно се получаваше заради голямото разстояние между двата края на кабелите. Следващата му задача бе да монтира наново прожекторите, този път на площадката пред запечатания вход на гробницата. Целта беше да се насочи възможно най-много светлина към бялата повърхност на глината.
Когато екипът отново се събра на прага на гробницата, всички съзнаваха тържествеността на предстоящия акт. Макар че покойникът бе заминал по пътя си към Отвъдното преди хилядолетия, нахълтването в последното му жилище представляваше все пак светотатство. Роян неслучайно бе превела надписите под печатите. Нека Сапьора, Мек и Тесай знаят какво може да ги чака вътре. Никой от тримата не погледна на предупреждението като на празни закани.
Най-напред Никълъс начерта върху бялата мазилка квадратния отвор, който смяташе да изреже в глината. Беше достатъчно голям, за да може човек да мине през него, но по-важното — включваше и двата печата, които по възможност щяха да бъдат отнесени заедно с другите богатства от гробницата. Той вече си представяше как излага парчето мазилка в някоя от централните витрини на музея си в Куентън парк.
Работата започна в горния десен ъгъл на отвора. Най-напред Никълъс взе дълго, остро шило, с което продупчи мазилката. Натисна шилото, колкото се може по-навътре, и го развъртя във всички посоки. Целта му беше да разбере какво се крие от другата страна на глината. Установи, че мазилката е положена върху дебела плетеница от тръстикови стъбълца.
— Това до голяма степен ни улеснява — рече той на Роян. — Тръстиковата мрежа ще попречи на мазилката да се натроши.
Продължи да натиска и най-накрая върхът на инструмента потъна в празното.
— Петнадесет сантиметра — пресметна Никълъс, като сложи пръст на шилото и го извади да види докъде е потънало в тръстиката. — Таита пак ни създава работа, а?
Още веднъж с помощта на шилото проби по една точка в четирите ъгъла на избрания квадрат. Сетне отстъпи назад и даде знак на Хансит да донесе тежкия, десетсантиметров свредел, с който да разшири отворите. Подобно нещо рибарите използват, за да пробиват леда на замръзналите реки през зимата.
Щом свределът проби докрай, англичанинът нетърпеливо измести Хансит встрани и надникна в дупката. От другата страна на мазилката цареше непрогледен мрак. Единственото, което усети в първия миг, бе миризмата на застоял с хилядолетия въздух. Гробницата го посрещаше със своята старческа прегръдка.
— Какво виждаш? — попита Роян, застанала до рамото му.
— Светлина! Дайте светлина! — нареди той и когато Сапьора му подаде една от лампите, я вдигна пред отвора.