— Лешоядът! — промълви тя едва-едва и посочи с пръст зад гърба на Никълъс.
Той се извъртя и проследи показалеца й.
На стената наистина стоеше лешояд. Птицата бе нарисувана великолепно. Кръвожадните й очи сякаш хвърляха искри, жълтият клюн още малко и злокобно щеше да изтрака. Крилете му бяха широко разперени, всяко едно от пъстрите му като скъпоценни камъни пера изпъкваше на фона на останалите. Птицата беше на височина колкото средно висок мъж, но крилете й покриваха половината стена. Двамата се взряха в стенописа, но погледът на Роян се плъзна нагоре по стената. Докосна Никълъс по рамото и му показа новото си откритие.
— Слънцето! — прошепна тя.
Златният слънчев диск на Ра беше изрисуван в най-високата точка от таванския свод. Сякаш наистина излъчваше топлина и искаше да сгрее мрачните кътчета на галерията. Лъчите му се простираха във всички посоки, един от тях дори прескачаше ъгъла със стената и се докосваше до нарисувания лешояд, все едно искаше по-ярко да го освети.
— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — повтори Роян. — Да не би Таита да го е казал буквално?
Никълъс се приближи до фреската и я огледа внимателно. Дори прокара пръсти по крилете, корема и заострените му, изкривени нокти. Под боята мазилката беше съвсем гладка. Никъде не се усещаше издатина или вдлъбнатина.
— Главата, Ники. Погледни главата на лешояда!
Роян даже скочи да пипне сама главата на птицата, но пръстите й така не успяха да я стигнат. Засегната от ниския си ръст, тя се сопна на сътрудника си:
— Ти опитай, виж се колко по-висок си от мен.
Едва сега той забеляза тънката сянка от едната страна на птичата глава, срещуположната на тази, откъдето идваше светлината. Вдигна ръка и установи, че наистина изображението става релефно и че черепът на лешояда леко изпъква над повърхността. Прокара пръсти по главата и установи, че и клюнът леко стърчи.
— Можеш ли да напипаш цепнатина в мазилката? — попита тя.
Никълъс поклати глава.
— Не, всичко е гладко. Изглежда е част от стената.
— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — настояваше младата жена. — Нищо ли не усещаш да поддава? Опитай се да натиснеш главата нагоре, към слънцето.
Никълъс подложи длан под изпъкналата глава и се опита да я помръдне, но напразно.
— Нищо не става! — измърмори недоволно.
— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!
Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.
— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.
— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.
— Повдигни ме. Искам да видя.
— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.
Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.
Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:
— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!
Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.
— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!
Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.
Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.
— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.
— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?