— Предупреждението! — извика. — Предупреждението на Таита. Гневът на боговете. — Скочи до нея и я грабна за ръката: — Бягай! — След което хукна към изхода. — Таита ни е приготвил капан!
Хукнаха, колкото ги държаха краката, към квадратния отвор в запечатаната врата. Из залата започна да се сипе дъжд от камъни и мазилка, цялото пространство се изпълни с облаци прах, които едва не ги заслепиха. Глухият тътен на невидимото махало бе прераснало в невъобразим грохот, таванът провисваше заплашително и навярно щеше да се срути, преди бегълците ни са стигнали спасителния изход.
Заострен камък, голям колкото главата й, удари Роян в рамото и я повали на колене. Сигурно щеше да се просне по очи, ако в последния момент Никълъс не я беше подхванал под мишниците и не я беше вдигнал отново на крака. Толкова прахоляк се бе вдигнал из галерията, че квадратният прозорец в мазилката — единствената им надежда за измъкване — сякаш се изгубваше в далечината.
— Не спирай! — изкрещя той. — Почти стигнахме.
В този момент огромно парче от тавана се стовари с трясък върху триножника на прожектора и галерията потъна в непрогледен мрак.
Понеже не виждаше дори къде върви, на Никълъс му идеше да спре на едно място и да се опита да се ориентира в тъмното. Но отломъците от тавана падаха все по-често и все по-близо до тях. Знаеше, че всеки момент покривът на гробницата можеше да се срути и да ги погребе завинаги. Без да гледа къде стъпва из тъмното, продължи да влачи спътницата си след себе си. Така се беше засилил, че се блъсна в стената. От удара въздухът излезе от дробовете му. Сред тъмнината и мъглата от прах очите му най-сетне различиха квадратния отвор към преддверието, осветен от другата страна от прожекторите на площадката.
Отстъпи крачка назад, грабна Роян през кръста и я вдигна от пода. Помогна й да се провре през дупката и от другата страна на тръстиките се разнесе вик, когато главата й се удари в плочите. В следващия миг върху гърба на Никълъс се стовари поредното голямо парче мазилка и той се свлече безпомощно на колене. Още малко и щеше да изгуби съзнание, но с последни сили успя да се протегне напред и да се хване за ръба на прозореца. Пръстите му се хванаха здраво за перваза и с усилие успя да се прехвърли от другата страна точно в мига, когато таванът се продъни и каменните блокове затрупаха сред смазващ грохот цялата галерия.
Роян се беше свила на площадката. Никълъс излезе от пъкъла от другата страна на тръстиките, а тя бавно допълзя до него.
— Добре ли си? — попита, опитвайки се да успокои тежкото си дишане. Над слепоочието й имаше рана и кръвта се спускаше на струйки по страната й. Напомняше на малка рекичка, която си пробива път през твърдата кора на струпалия се по кожата й прах.
Никълъс не отговори, изправи се и й подаде ръка.
— Не можем да останем повече тук — изграчи той и като потвърждение на думите му от квадратния отвор избълва мощна струя бяла мазилка. И двамата почнаха да кашлят, а ярките прожектори сякаш се превърнаха в мъждиви газови лампи.
— Не сме в безопасност — издърпа Никълъс приятелката си далеч от отвора. — Не е изключено цялата гробница да пропадне. — Гласът му бе станал дрезгав.
Двамата с усилие се придвижиха до стълбата и започнаха бавно да смъкват едно по едно стъпалата. За да не паднат, трябваше да се подпират взаимно, а щом стигнаха наклонената рампа, обувките им се хлъзгаха във всички посоки по влажния под. Скоро сред сумрака на шахтата се очерта набитата фигура на Сапьора.
— Какво, по дяволите, става горе? — едва не изрева той от облекчение, че ги вижда здрави и читави.
— Помогни ми — нареди му вместо отговор Никълъс и Даниъл пое Роян в силните си ръце. Тримата хукнаха надолу по тунела и спряха да поемат въздух едва когато излязоха на дървения мост над кладенеца.
Село Дебра Мариям имаше поща и тя представляваше малка къщичка на прашната улица зад църквата. Кирпичените й стени нито бяха боядисани, нито дори измазани, а ламариненият й покрив блестеше като огледало на яркото планинско слънце. По принцип общественият телефон трябваше да се намира в отделна кабина пред входа на пощата, но както можеше и да се предположи, чудото на комуникационната техника отдавна бе преминало в нечии други ръце. Или крадец си го беше харесал, или някой злосторник му бе видял сметката, или, най-вероятно, армията сама го беше махнала, за да не може той да се ползва от бунтовници, разбойници и политически противници на режима.