Най-накрая дъждът престана и топлите слънчеви лъчи пробиха през ниските облаци. Нивото на реката не започна да се понижава, но пък поне на първо време бентът не беше заплашен.
— Я да го подсигурим за още един час! — рече си Сапьора и натисна газта на трактора, за да пренесе поредния габион отзад язовирната стена.
Никълъс сам взе дейно участие в работата и рамо до рамо с Хансит и останалите помощници от групата се захвана с вдигането на каменните плочи от пода на лабиринта. Те бяха наредени толкова плътно, че дори с помощта на лостове им беше трудно да ги отделят една от друга. За да спести време, той направи тежкия избор за методите на проучване и премина на изключително разрушителни. Нареди четиримата най-здрави мъже от бригадата, въоръжи ги с ръчно изработени чукове — буци железа, закачени за дървени пръчки — и им нареди да блъскат с все сила по плочите, докато някоя не се строши и не позволи разместването на останалите. Чувстваше се гузен, че се отнася по подобен варварски начин със забележителния лабиринт, но така или иначе работата потръгна много по-лесно.
Най-сетне и наглед безграничният ентусиазъм на хората започна да изтлява. Твърде дълго бяха работили в потискащата атмосфера на злокобния лабиринт, а и всеки добре знаеше, че с дъждовете ще се покачи и нивото на реката. Ако горе бентът не издържеше напора на Дандера, всички се оказваха в смъртна опасност. Затова и останалите неколцина работници бяха навъсени, шегички се пускаха съвсем рядко, но и на тях никой не се смееше. По-тревожен се оказа фактът, че когато Никълъс нареди на Хансит да доведе новата смяна, помощникът му съобщи за първите бягства. Шестнадесет души не се явили на сбора пред шахтата. Още през нощта тихичко си бяха навили одеялата, харесали си бяха разни вещи от лагера вместо възнаграждение и бяха изчезнали в тъмнината.
Никълъс знаеше, че би било безполезно да праща да ги гонят. Дезертьорите бяха тръгнали отдавна и навярно скоро щяха да стигнат на половината път до платото. Лошото бе, че се намираха в Африка и че примерът на бегълците щеше да се предаде светкавично на всички.
За да успокои останалите, англичанинът не се щадеше на смешки и шегички, опитвайки се да разсее облаците над душите им. Нещо повече, продължи да се труди рамо до рамо с помощниците си и в крайна сметка хвърли не по-малко усилия от тях за разбиването на каменния под. И все пак знаеше, че ако трудът им се окаже безполезен, ако под каменните плочи не се натъкнат на ново откритие, хората щяха да изгубят и интерес, и надежда. Нищо чудно на другия ден да се окаже, че преданият Хансит и монасите са си заминали.
Бяха успели да захванат една от плочите в края на площадката и с дружни усилия продължиха по двете й страни. При всяка вдигната плочка сърцето на Никълъс се свиваше в очакване, но в следващия миг се отпускаше разочаровано. Всеки път неуморните търсачи се натъкваха на едно и също — черната скала, в която целият лабиринт бе издълбан. Нямаше и помен от проход.
— Цялата работа ми изглежда доста съмнителна — сподели нещастно той пред Роян, докато си почиваше и пиеше вода от едно от шишенцата.
Тя самата изглеждаше не по-малко обезсърчена от него, когато му поливаше вода в шепите да изплакне потта и мръсотията от лицето си.
— Може пък да съм сбъркала със знаците за нивата — подхвърли Роян. — Човек като Таита е способен на такива шегички: да подреди така комбинацията си, че да има две възможни решения. — Замисли се и го помоли за съвет: — Мислиш ли, че ще е зле, ако опитам с другата комбинация…
Но въпросът й остана недовършен, защото викът на Хансит ги прекъсна:
— В името на Света Богородица, ефенди, ела бързо!
Двамата се обърнаха едновременно по посока на монаха и в бързината тя изпусна глинения съд в краката си. Дори не забеляза, че делвата се разбива на пода и я изпръсква чак до бедрата. Бързо се затича към Хансит, който бе вдигнал чука си да нанесе поредния удар.
— Какво има… — запита нервно Роян, но замълча, защото погледите на двамата с Никълъс се спряха в дупката, отворила се пред Хансит. Под разбитите плочи се разкриваше още един, втори ред, подобен на този.