Този път дълги, монолитни блокове вървяха от едната до другата стена на тунела като греди. Краищата им бяха пъхнати дълбоко навътре в скалата, а в тесните пролуки между тях човек едва-едва можеше да провре острието на ножа си. Блоковете бяха гладки и едноцветни, по тях не личаха надписи или знаци.
— Какво е това, Ники? — попита Роян.
— Или е просто втори пласт настилка, или служи за преграда към някакъв подземен отвор. Ще разберем, когато вдигнем някоя от плочите.
Оказа се, че новооткритите блокове са твърде дебели и тежки, за да бъдат строшени с примитивните сечива, които използваха работниците. Колкото и да се стараеше Хансит, всичко беше напразно. В крайна сметка се заловиха да ровят скалата около първата плоча и с помощта на лостове — да я вдигнат цялата. Бяха нужни усилията на пет души едновременно, за да се помръдне огромната й маса и да се види какво има под нея.
— Отдолу е празно — каза Роян, застанала на колене, за да види какво се крие в черната дупка. — Някаква нова шахта!
След като успяха да се справят с първия блок, нататък стана по-лесно. Един по един издърпваха останалите към освободилото се пространство и с общи усилия ги вдигаха на повърхността. Когато целият правоъгълен отвор беше разчистен, Никълъс насочи светлината на лампата в краката си и, общо взето, очертанията на шахтата се оформиха пред очите им. Беше широка колкото горния тунел, достатъчно висока, за да може дори висок мъж да застане прав. Нататък започваше стръмна стълба, слизаща под ъгъл четиридесет и пет градуса в неизвестното.
— Още една стълба — извика победоносно Никълъс. — Това трябва да е, няма как. Дори човек като Таита не може вечно да си играе да строи лъжливи проходи.
Хората се скупчиха зад гърба му и любопитно погледнаха в дупката. Мрачното им настроение поне за известно време бе изчезнало, защото ако не друго, то поне новото им разкритие гарантираше допълнителни награди в сребро.
— Ще слезем ли, Ники? — попита Роян. — Знам, че трябва да сме предпазливи и да внимаваме за всякакви капани, но вече нямаме никакво време за губене.
— Както винаги си права. Принудени сме да бързаме, пък каквото ще да ни чака оттатък.
— Да върви предпазливостта по дяволите — улови се тя за ръката му. — Слизаме заедно.
Двамата започнаха бавно да спускат стъпало след стъпало, държейки лампата високо, за да гони сенките от ъглите.
— На дъното има някакво помещение — възкликна радостно Роян.
— Прилича повече на склад. Какви са всички тези предмети покрай стените? Като ги гледам, са поне неколкостотин. Да не би да са ковчези, каменни саркофази?
В тъмнината бяха наредени наистина множество неясни силуети, които напомняха за легнали хора, наредили се рамо до рамо чак до невидимото дъно в края.
— Не. Мисля, че това от лявата страна са кошници за зърно — рече Роян, след като ги огледа по-внимателно от стъпалата. — От другата страна са струпани амфори за вино. Вероятно и едното, и другото е било поднесено като дар за покойния.
— Ако това е наистина някое от хранилищата в гробницата — заключи Никълъс, — то значи приближаваме целта.
— Да! — извика тя с възторг. — Погледни — в отсрещния край на помещението има врата. Я подай светлината да видя по-добре.
Мощният прожектор освети черния квадрат, който ги чакаше от другата страна на хранилището. Тъмната врата сякаш ги канеше при себе си, усмихваше им се примамливо и ги чакаше да я последват към неизвестното. Двамата почти се затичаха и бързо се озоваха между тръстиковите кошници и глинените делви. Щом обаче краката им се докоснаха до пода на помещението, като че ли невидима преграда изведнъж се изпречи на пътя им и ги изблъска в обратна посока.
— Божичко! — хвана се Никълъс за гърлото и едва не се задави. — Да се връщаме, трябва веднага да се връщаме.
Тя се бе свлякла на колене до него и също отчаяно се бореше за въздух.
— Ники! — опита се да извика, но въздухът така и не успя да излезе от дробовете й. Стори й се как нечия невидима ръка я е стегнала в метален клуп и иска да смаже гърдите й. От силата на налягането дробовете й се изпразниха, а тя дори не можеше да вдиша повторно.
— Ники! Помощ! — Роян се задушаваше и се мяташе като риба на сухо по пода. Крайниците й отмаляваха с всяка секунда, пред погледа й се появиха цветни петна и почти закриха зрението й. Вече нямаше сила дори да стои на крака.