Дали не беше съвпадение? Вероятността да го следят му изглеждаше абсолютно фантастична, като във филм, още повече че не беше казвал на никого закъде ще пътува. Орлов беше прехвърлил парите в сметката му и той сам си беше купил билета за самолета, при това в брой, при пристигането си на летището във Франкфурт. Сигурно е съвпадение, каза си той. Реши да провери тази хипотеза и тръгна по Аргайл стрийт и веднага зави по многолюдната Джордж стрийт. И чак когато стигна до следващата пресечка, надникна в огледалните стъкла на един магазин, за да види какво става зад него. Човекът с тъмния костюм и марковите очила продължаваше да го следва неотлъчно, стиснал вестника под мишница.
Нямаше съмнение, заключи, обзет от ужас, наистина го следяха. Сега, когато се бе уверил в очевидното, пред него с настойчива бруталност изникна следващият проблем, за който беше избягвал да мисли досега. Кой бе този мъж? Кой го беше изпратил? И най-вече, какво искаше от него? Въпросите го накараха да настръхне, защото отговорите го връщаха неотменно към Сибир и непознатите, които бяха нахлули в селището от юрти посред нощ и ги бяха преследвали из Олхон до Шаманка, а после и из Байкал до злополучната полянка в тайгата, където застреляха Надежда.
„Щом този мъж върви по следите ми — мислеше си Томаш, — значи някой го е изпратил. И този някой е същият, който е наредил да елиминират неудобните учени.“
Петролните интереси.
При тази мисъл го обзе панически страх. Щом убийците го бяха проследили до Сидни, катастрофата беше неизбежна. Трябваше да отложи срещата с Филипе. Ако ги отведеше при него, щяха да убият приятеля му с хладнокръвието, с което екзекутираха Надежда, а преди това бяха елиминирали американеца в Антарктида и българина в Пловдив. Хвърли скришом поглед към призрака, който неотлъчно го следваше, и усети как косите му настръхват от страх. Какво да прави? Да се върне в хотела и да резервира полет за връщане? Но това би означавало да изгуби следата на Филипе. Не, всъщност имаше още една възможност. Трябваше на всяка цена да заблуди преследвача си.
В мига, в който взе решението, Томаш ускори крачка и се залови да изготвя план. Главата му кипеше от идеи, докато минаваше под оживената автострада и после по Бридж стрийт, без да излиза от голямата Джордж стрийт; най-сетне се измъкна от нея и сви надясно по посока на Дарлинг Харбър.
Автомобилното трасе пред него внезапно бе пресечено от внушителния силует на платноходка, минаваща през Кокъл Бей, и Томаш за миг забрави за преследвача, пленен от неочакваното видение. Само в град като Сидни морето можеше да навлиза така из улиците и опънати корабни платна да се носят спокойно между сградите, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Но омаята на пленителния мираж бързо се разсея, заменена от тревога. Томаш се отправи към един паркиран автомобил и надникна в огледалото, уж да оправи косата си, и отново видя човека с тъмния костюм.
„Лепнал се е за мен и не мърда“, заключи той.
Дарлинг Харбър беше приятно място, оградено от постройки с модерна архитектура. Платноходката, която беше зърнал преди малко, маневрираше пред кея; виждаха се увеселителните кораби, хвърлили котва в залива, както и Пирмънт Бридж от другата страна, прехвърлен над водата, по който минаваше еднорелсов влак с футуристичен вид. Слезе до кея и възползвайки се от момента, в който преследвачът престана да го вижда, се шмугна бързо в Кокъл Бей Уорф — увеселителния център на яхтклуба. Смеси се с тълпата и се измъкна от другия край, втурвайки се по алеята сред дърветата.
Погледна назад и не видя мъжа.
За да се увери, че се е отървал от преследвача, той се шмугна в първата врата на голям търговски център, който видя от другата страна на кея — Харбърсайд Комплекс, и се скри вътре. Качи се на ескалатора и отиде в кафенето с масички на терасата от страната на яхтклуба, откъдето се вгледа в гъмжащото като мравуняк множество в Дарлинг Харбър.
Остана там десетина минути, за да се увери, че мъжът беше изгубил следите му. Постепенно сърцето му си възвърна нормалния ритъм. Сега вече можеше да се срещне с Филипе. Погледна часовника и разбра, че времето се бе изнизало по-бързо, отколкото му се струваше. Разполагаше с половин час, за да стигне до мястото.