— Извинявайте за… хм… бъркотията — каза Къмингс, придвижвайки се в хола като изследовател през гъста джунгла. — Никога не ме е бивало в домакинската работа.
Томаш не беше пример за подражание, но това все пак му се стори прекалено: личеше си, че не беше чистено поне половин година. Той и Филипе си пробиха път до креслата и внимателно се настаниха, като избягваха все още пресните петна по дамаската.
— Значи напоследък работиш тук? — попита Филипе, едва сдържайки израза на погнуса.
— Right ho — потвърди англичанинът. — Това е тайната ми бърлога.
Томаш изненадано погледна приятеля си.
— Никога ли не си идвал тук?
— Не — каза геологът. — Знаех, че Джеймс се крие някъде из Юлара, разбира се, но никога не съм идвал тук. — Веднага след това допълни: — Поради мерки за сигурност.
Домакинът излезе от стаята и веднага се върна, надничайки през вратата.
— Нещо за пиене? Чай? Кафе? Бира?
— Може би една студена вода — помоли Томаш с пресъхнала от горещината уста.
Къмингс се появи отново с еднолитрова бутилка ледена вода и я подаде на Томаш.
— Не донесох чаша — извини се той. — Всички са… хм… мръсни.
Историкът не би и приел каквато и да било чаша в тоя дом: запечатаното гърло на бутилката даваше по-големи гаранции за хигиена. Отвори шишето с минерална вода и изпи жадно почти половината наведнъж. Когато приключи, Филипе го помоли да му подаде бутилката и утоли жаждата си с остатъка.
— Кажете ми сега — започна Томаш, преминавайки направо на въпроса — какво искате от мен?
Филипе и Къмингс се спогледаха. Англичанинът седна пред тях и подкани с жест португалския си приятел да обясни как стоят нещата.
— Предполагам, Казанова, че вече знаеш най-важното от историята — каза Филипе, след като кръстоса крак върху крак и се отпусна в креслото. — След смъртта на Хауърд и Атанасов… моя милост и Джеймс се скрихме. Аз заминах за Сибир, той дойде тук, в Австралия. Но не престанахме да работим. Аз бях зает да следя състоянието на световните нефтени запаси, а той продължи работата по проекта, който бяха започнали с Атанасов. Когато се разделихме, ние се разбрахме да не установяваме контакт, освен в краен случай, и при това само с кодирани съобщения. И ето че преди няколко седмици Джеймс ми изпрати едно съобщение с цитата от Библията, за който ти споменах.
— Онова от Апокалипсиса.
— Точно така — потвърди той. — В него се съдържа кодираното название на нашия проект.
— Така ли? И как се казва проектът ви всъщност?
— Седмият печат.
Томаш поклати глава с разбиране.
— Хм, да — промърмори той. — Ето защо сте използвали това изречение.
— Точно така — потвърди Филипе. — Изпратеният от Джеймс цитат беше знак, че проектът е завършен и че трябва да се срещнем тук, в Австралия, за да уточним подробностите. Но ние си давахме сметка, че сами доникъде няма да стигнем, и не знаех какво да предприема. Тогава видях имейла ти на сайта на гимназията. Освен че събуди носталгия у мен, ме осени идеята, признавам си, че би могъл да станеш важна връзка за нас, нещо като невидим агент, схващаш ли? Това затвърди решението ми да те поканя да се срещнем. Имах нужда от помощта на външен човек, за когото хората от петролния бизнес нищо не подозират.
— Разбирам.
— Когато ми съобщи в Олхон, че си на служба в Интерпол, се изненадах неприятно, защото се оказа, че в крайна сметка не си вън от играта. Щом Интерпол те беше повикал на помощ в разследването на убийствата, беше очевидно, че моралните виновници за тези убийства щяха да научат за съществуването ти.
— Говориш за хората, свързани с петрола?
— Разбира се!
— Хм.
— Както всъщност и стана в Байкал. Няколко часа след пристигането ти в селището се появиха онези въоръжени мъже. Питам се как, по дяволите, са стигнали до нас?
— Сигурно са ме проследили?
— Да, очевидно са те проследили — съгласи се Филипе. След кратка пауза отново подхвана разказа: — След като се измъкнахме, реших, че ситуацията е извънредна, и се свързах с Джеймс. Той естествено се разтревожи, но думата „Интерпол“ явно е заседнала в ума му.