— Джеймс — каза той, без да сваля очи от прозореца. — Често ли ви идват гости?
— Да — потвърди англичанинът. — Бакалинът праща всеки ден едно момче да ми носи… хм… нещо за хапване и пиене.
— Значи то може би идва насам.
Професорът от Оксфорд се приближи и погледна задаващия се прашен облак.
— Не е възможно.
— Какво?
— Не е момчето на бакалина. То… хм… вече беше тук тази сутрин.
Филипе скочи от креслото и се присъедини към тях. Тримата се взираха настръхнали през прозореца.
— Но тогава кой идва насам?
Облакът бързо порасна и се раздели на две.
Двамата португалци, подплашени от спомена за станалото на Байкал, бързо излязоха от къщата. Томаш се огледа, дирейки убежище или път за бягство, но наоколо виждаше само равна и гола пустиня.
— Не е ли по-добре да се качим на джипа? — попита той, сочейки ланд ровъра.
— Нямаме време — каза Филипе. — А и сигурно е напразна тревога. Нали взехме всички мерки?
— Да. Но в Русия също се бях погрижил за това, а после видяхме какво стана. В Сидни отново бе същото…
— Сега е по-различно. Бяхме много по-внимателни.
Ревът на двигателите се разнасяше все по-близо и скоро се появиха два джипа. Колите намалиха едва когато стигнаха до къщата, после се разделиха, описвайки разтворена ножица, и демонстративно спряха пред къщата. Вдигна се такава вихрушка от прах, че тримата мъже, застанали насред двора, трябваше да закрият лица и да задържат дъха си, докато вятърът разнесе облаците.
Прахът се уталожи и се чуха да се отварят врати. От облака се показаха силуети, досущ като призраци, изникващи сред мъгла. Силуетите се приближиха бавно и като че носеха тояги в ръцете си. Вгледаха се по-добре и сърцата им забиха лудо. Не бяха тояги.
Бяха оръжия.
Новодошлите идваха въоръжени и в ръцете си държаха не какво да е оръжие — носеха автоматични пушки, явно от военен арсенал. Тримата отстъпиха крачка назад, после още една боязливо, докато не опряха гърбове в стената. Нямаше накъде да бягат.
Една по-едра фигура се отдели от другите. Силуетът изплува бавно от прашния облак и Томаш го позна.
— Орлов!
Руснакът се закова на мястото си. Лицето му беше плувнало в пот, явно климатът не му понасяше.
— Здравей, професоре. Какво те води насам?
— Това питам и аз! — възкликна историкът, все още слисан. — Как разбрахте, че съм тук?
— Да кажем, че си имаме свои начини.
Филипе докосна ръката на Томаш.
— Кой е този?
Томаш отстъпи настрана, за да ги представи един на друг.
— О, извинявай. — Посочи руснака. — Това е Александър Орлов, моята връзка с Интерпол. — После махна по посока на Филипе. — Орлов, това е Филипе Мадурейра, приятелят ми, когото издирвате. — Посочи англичанина. — А това е Джеймс Къмингс, изчезналият оксфордски физик.
Физикът и геологът направиха крачка напред, протягайки ръце да поздравят новодошлия, но Орлов вдигна автоматичното оръжие и ги спря.
— Останете намясто — заповяда той.
— Орлов! — възмути се Томаш. — Какво правите?
— Кротко.
— Но те не са убийците — каза Томаш, опитвайки се да разсее недоразумението. — Сега ще ви обясня всичко.
Останалите мъже се приближиха, но спряха на безопасно разстояние от тях. Явно омаломощен от задушната жега, руснакът посочи с оръжието си към вратата на къщата.
— Влизайте вътре.
Томаш не можеше да разбере поведението на човека от Интерпол.
— Но какво правите? Вече ви казах, че те не са убийците.
Орлов обърна оръжието към Томаш, който не повярва на очите си.
— И вие, господин професоре. Влизайте вътре.
Смаян и неспособен да реагира, Томаш се подчини и влезе в къщата. Имаше чувството, че някакъв робот беше обсебил тялото му.
Вътре беше прохладно, за облекчение на огромния руснак, който им посочи дивана. Тримата седнаха плътно един до друг, движени от инстинкт за съхранение. От цялата група Филипе изглеждаше най-спокойният. Преметна крак връз крак, обзет от странно спокойствие, и впери поглед в мъжа, който ги заплашваше.
— Вие не сте от Интерпол, нали?