Руснакът се разсмя гръмко. Спря за малко, колкото да се оригне отново, явно бирата още действаше на стомаха му.
— Луд за връзване, а?
— Да, изперкал. Нищо свързано не казвате.
— А ако ви докажа, че сте издали вашия приятел? Ако ви го докажа?
Този път Томаш се разсмя.
— Не можете да докаже нещо, което никога не е ставало.
— Така ли? Ами ако ви докажа?
— Ами докажете, ще ми бъде интересно.
Орлов протегна пушката и докосна с цевта дясната ръка на Томаш.
— Покажете ръката си.
— Ръката?
— Да, покажете я.
Изпълнен с недоумение, Томаш протегна ръка и показа дланта си. Орлов хвана ръката му, разглежда я няколко секунди и натисна една точка.
— Чувствате ли нещо тук?
Неприятно усещане прободе ръката на историка.
— Да, ударих се преди време. Претърпях пътно произшествие и си нараних ръката.
— Пътно произшествие, а? А ако ви кажа, че тук има миниатюрен предавател, захранван с литиева батерия?
— Предавател?
— Това е проект „Иридиум“. Чипът използва идентификация на радиочестоти, за да излъчва сигнал GPS, който се прихваща от повече от 60 сателита в орбита около планетата. Благодарение на този сигнал сателитите могат да идентифицират мястото, където се намирате, с точност до няколко сантиметра.
Томаш огледа ръката си поразен.
— Предавател? — повтори той, опитвайки се да осмисли онова, което беше чул. — Ама… как? Как сте поставили този предавател?
Снизходителна усмивка се разля по лицето на Орлов.
— Спомняте ли си деня, в който ви се обадих за първи път?
— Да. Бях в болницата, чаках майка ми.
— Спомняте ли си какво ви се случи същата вечер?
Историкът се помъчи да си припомни.
— Същата вечер?
— Да. Не си ли спомняте какво се случи? Качихте се на колата, за да дойдете в Лисабон, и — хоп! — къде се събудихте?
Споменът изплува пред очите му. Видя мъж в бяла престилка и тънък мустак край леглото и сестрата с луничките зад него.
— В клиниката — възкликна той. — Събудих се в клиниката.
— И какво правехте там?
— Претърпях злополука. Колата ми се удари в електрически стълб.
— Откъде знаете това? Видяхте ли колата да се удря в стълба?
— Ами… не, не си спомням.
— Тогава откъде знаете, че сте се блъснали в електрически стълб?
— Казаха ми.
Орлов се усмихна, сарказъм проблесна в сините му очи.
— Казали са ви, нали?
Томаш изгледа руснака колебливо.
— Не е ли така?
Орлов махна към дясната ръка на арестанта си.
— Как смятате, че предавателят се е озовал тук? В името на отца и сина и Светаго Духа?
Историкът се взря в ръката си, сякаш се опитваше да проникне под кожата.
— Имплантирали са ми това в клиниката? Така ли? Пътното произшествие е било фарс? Не е имало никаква злополука?
Руснакът му направи знак да се върне на мястото си и се настани удобно в креслото.
— Мисля, че вече може да си представите какво се е случило през онази нощ, не е трудно. Факт е, че още преди първата ни среща ние вече ви бяхме идентифицирали. Благодарение на ето този предавател тук ви проследихме през Сибир до Олхон и после ви хванахме в гората.
— Копелета! — изръмжа Томаш. — Вие сте били…
— Съжалявам за приятелката ви. — Насочи пръст към Томаш. — А вие се спасихте само защото още се нуждаехме от вас. Знаете ли защо? — Посочи Филипе. — За да стигнем до него. Той извади късмет, че се разделихте на Байкал вечерта. Джипиесът ни даваше само вашето местонахождение, не и на приятеля ви. Когато ви открихме с момичето на брега на Байкал, но без приятеля ви, разбрахме, че ще трябва да ви пуснем, надявайки се да ни отведете до него. — Махна към Къмингс. — Но този тук се оказа голямата изненада. Не сме си и помисляли, че ще ни заведете до него. — Орлов се усмихна. — Но го направихте. От вас щеше да излезе суперченге, знаете ли? По времето на Съветския съюз КГБ със сигурност щеше да ви вербува. Но Съветският съюз вече го няма и се опасявам, че и вие ще трябва да го последвате.
— Копеле мръсно!
— Е, и таз добра, професоре! Що за изрази са това?
— Защо не ни застреляте веднага?